На 5-ти юли християнската църква почита свети Атанасий Атонски, в българската народна вяра този ден е наречен Летен свети Атанас, който „облича кожуха си и отива при Бога да го моли за зима“. Светецът пеел песен:
Иди, зимо, отиди си, лято,
и закарай вакли овце
да зимуват, да нощуват,
да изпъди щъркелите.
Щъркелите с ластовички!
Дойди, зимо, та донеси,
та донеси дълги нощи,
със седенки, с преденки!
Изследователите отбелязват, че Свети Атанас Летни носи чертите на древните соларни божества – повелители на небесния огън, на летните небесни стихии, на слънцето, от което зависи плодородието. Затова и има редица забрани за видове работа и ритуали за умилостивяване на стихиите, гадания за плодородие. Устройвали се едно време общоселски сборове, полската работа била забранена, нареждали се празнични трапези, месели се обредни питки за берекет и за дъжд.
Празникът на свети Атанас Летни е познат и като среди лято и бележи преход към нов, летен земеделски цикъл. В планинските райони, където житата узряват по-късно, празника наричат Жетвар, защото там започва жътвата.
В Тракия Летния Атанасовден и деня след него наричат Света Черна, Баба Черна, черен ден. Според народните представи Баба Черна се криела подобно на чумата във вълната. Ако жените не я почитат и работят на нейния празник, тя ще ги накаже, децата им ще се разболеят от „черна болест“ и „Света Черна ще почерни къщата им“. Затова на този ден стопанките колят на къщния праг черна кокошка – жертва за Баба Черна. Обичаят се нарича и Кокоша църква.
Извършвал се и специален обред на нивата – при зажънването, което се прави от най-възрастния жетвар или човек с „лека ръка“. Той хвърля първите класове напред и благославя: „Бог напред, ние след него!“. Първият сноп се връзвал с червен конец и се изправял с изричането на специална благословия: „Хайде, таз година те вдигам, ама догодина хич да не мога да те изправя!“ Върху него постилали нова, чиста кърпа и отгоре ѝ слагали пари – дар на жътварите за първия сноп
За да нямат болки в кръста, когато се навеждат да жънат, жетварите се опасвали с отразяни житни класове.
Избирали и „царят“, или „майката“ на нивата, т. е. двойните житни класове, които се запазвали. След края на жътвата мома, която има живи родители, ритуално ги сплитала на плитка с червени конци, украсявала ги със скилидки чесън и сребърни парички. Тази специална плитка се нарича Богова брада, брада на нивата, нивнина или коса. Запазвали я до следващата година. В южните райони на страната брадата оставяли в средата на нивата с пожелание „да остане там берекетът“.
Подготви: Петя Чолакова