На 11-ти февруари 1991 г. писателят от Пирдоп Веселин Андреев, чието рождено име е Георги Георгиев Андреев, слага край на живота си, оставяйки прощално писмо и недописана повест „Живков – мъртъв преживе“…
„На 11-ти февруари 1991 г. той напусна доброволно живота, поел своята отговорност за крушението на илюзиите и последиците от комунистическото властване в България“, пише в-к „Камбана“ (бр. 6/1994 г.).
Самоубилият се автор на „Партизански песни“ загубва родния си брат в сталинския ГУЛАГ.
Архивите са живи – д-р Боян Захов:
„Поколението българи, които днес са над 50 години добре си спомня поета Веселин Андреев (1918-1991). Стихотворението му “Антон” се изучаваше в училище и се декламираше от учениците много често. Андреев влиза в българската поезия след 1944 г. със славата си на политкомисар в най-известното партизанско формирование – бригада “Чавдар”. По време на съпротивата той е човекът, стоящ най-близко до командира Добри Джуров. Отстрани погледнато Веселин Андреев можеше съвсем спокойно да мине за придворен поет – толкова често хората го виждаха в първите редове на президиумите, на метри от Първия човек на държавата. Но всички, които са познавали писателя отблизо, твърдят че той запазил за цял живот идеализма си от Балкана.
Голяма драма Веселин Андреев изживява още докато е в Балкана. Един ден политкомисарят на бригадата научава за смъртта на брат си Андрей Андреев, загинал при сталинските репресии в СССР. След 9 септември 1944 г. Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но навсякъде среща ледено мълчание.
Дори и от страна на Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на поета да се потърсят досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора.
След 1989 г. поетът веднага стана обект на груби политически нападки. Още през зимата на 1991 г. разривът между него и Тодор Живков стигна до съдбовни измерения – един ден творецът бе намерен мъртъв в дома си в столичния квартал “Изток”. На 11 февруари Веселин Андреев сложи край на живота си, поглъщайки голямо количество медикаменти. До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна.
Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас…Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия…
Проклет да е Живков! И живковистите!”
На времето смъртта на Веселин Андреев предизвика огромен шум в медиите. Особено неловко се почувстваха неговите доскорошни съпартийци. По-шумно самоубийство на публична личност в България не бе имало от времето, когато Пеньо Пенев погълна отровата в Димитровград. Перото на Стефан Продев, главния редактор на вестник “Дума” дописа житието на политкомисаря на бригада “Чавдар”: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко… Така си отиват само смелите.”
***
Журналистът от в-к „24 часа“ Пенчо Ковачев разказва: „ЖИВКОВ Е ИСКАЛ ДА РАЗСТРЕЛЯТ ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ. Участието на Веселин Андреев в процесите на Народния съд няма как да не е оставило дълбок белег върху съвестта му. Може би заради това той загърбва всякакви партийни и държавни постове и се отдава само на литературата. През 1962 г. дори отказва да стане председател на Съюза на българските писатели, въпреки изричното настояване на Тодор Живков…
С Тодор Живков имат сложни отношения. И двамата са свързани с отряда „Чавдар“, но поетът не е от хората, които обичат да роболепничат на Първия. Смята, че таланта му е достатъчен, за да служи на идеалите, в които вярва. А Живков има жестока памет и не долюбва независимите хора…
„Веселин Андреев трябваше да бъде разстрелян навремето“. „Не трябваше да му се прощава!“ – казват някои от старите партийци, запознати с мрачните тайни на вождовете от комунистическата партия…
Тодор Живков съжалява, че Веселин Андреев не е бил разстрелян още в отряда „Чавдар“. Това признание той прави през ноември 1968 г. на среща с писатели в двореца „Бистрица“ в Боровец. Прегрешението на поета е, че напуснал отряда, когато разбрал за смъртта на брат си в СССР.
Другият слух, който се тиражира тогава в живковите среди е, че Веселин Андреев е откраднал стиховете, които публикува от свое име. Никой никога не каза и написа кое е този убит партизанин, къде и кога е убит, от когото Андреев уж свил тетрадката. Живков не остава равнодушен и към този слух. На един пратизанкси рожден ден той уж между другото подхвърля: „Абе, Андро, говорят, че „Партизански песни“ били писани от друг поет, загинал, а някой ги запазил и ги дал на тебе?!“.
Още по темата от поредицата на Пенчо Ковачев във в-к „24 часа“
Веселин Андреев ли разстрелва принц Кирил?
Живков искал да разстрелят Веселин Андреев