„Видовден види, а Герман, Лисе и Въртоломей ще пакостят отстрани“… (Димитър Маринов, Народна вяра…)
В народните умотворения на българина има четирима градушкари, които си имат наречени дни. Герман се почита на 12-ти май, Вартоломей – на 11 юни, Елисей (Лисе) – на 14 юни. И Вида (сестрата на Елисей и Вартоломей) – на 15 юни. В нейна чест 15 юни е наречен Видовден!
На Видовден се става рано, за да се види слънцето, когато изгрява, защото се приема, че от този ден то се връща назад – към зимата. Хубаво е на Видовден да се види слънцето на зарана – така човек е здрав и весел!
Видовден е слабо проучен календарен празник по българските земи поради това, че не се е запазил из цяла България и е характерен само за някои краища днес. Чествал се е предимно в Годечко, Трънско, Брезнишко и други. Той е значително по-запазен в Сърбия, където се приема, че в този ден се чества божеството Видо или Видьо. Към представата за Видо или Видьо като градушкар насочват и някои обредни практики за предпазване от градушка. В Грбавач (областта Сврлиг) например е известна практиката когато трябва да се върне градоносен облак, да се изговаря името Виду (Петрович:1992:169). Вероятно пак с предпазна функция в Черна гора и Херцеговина в навечерието на Видовден е и паленето на огньове от слама и сухи клони пред къщите, които се прескачали от ергените и девойките, изговаряйки: „У име Бога и светого Вида“ (Српски митолошки речник 1970:65).
В своето изследване „Видовден у българите и сърбите“, Радост Иванова пише:
„В много по-голяма степен отколкото с предпазването от градушки Видовден е свързан с култа към слънцето. Както за дните на споменатите градушкари, така и за Видовден се вярвало, че на него слънцето се обръща за зима. Затова на този ден ставали много рано, преди да изгрее слънцето, та когато изгрее, да го видят как се завръщало назад, към зимата. „И за човека е хубаво да го види слънцето, когато се завръща, защото ще бъде здрав и весел“(Маринов 1914:488).
Най-често обаче срещаме сведения, според които Видовден е посветен на здравето на очите и виждането. В областта Граово в навечерието на Видовден поставят китка трендафил в дъждовна вода, събрана от листата на растението вида лугачка, с която след това лекуват болни очи (Георгиева 1986:62). Аналогичен е и случаят у сърбите, където на Видовден се бере билката видовчица , която е посветена на св. Вид и има неговото име, и с нея лекуват болни очи (Српски митолошки речник 1970:65). Лечението на очите е добре известно и в областта на Сврлиг, където тази билка има различни названия: видова трава, видовка трава, виденова трава, видовача, видовданка. Тук се различават два вида от тази трева: „мъжка“ (синя) и „женска“ (червена). „Потапят я във водата, най-често в чаша, и така я оставят на ведрина до сутринта, когато си измиват очите с нея, понеже вярват, че е особено лековита и прави добро на очите“ (Петрович 1992:278). Пак в тази област в някои села в чашата, където е видовата трева поставят още и ружа-трендафил. Смята се, че ако такава трева пренощува във вода на месечина, е особено лековита. Важно е между впрочем с тази вода да се измият „преди слънце“. Някъде с нея лекуват и добитъка (Петрович 1992:278).
Пак във връзка с „виждането“, но вече не само в прекия, а и в по-широк смисъл, са и някои вярвания, магически практики и любовни гадания, изпълнявани от момите. В областта Граово например момите се мият с „видовденска“ вода, за да са хубави и буйни косите им и да се „видят“ хубави на момците през този ден. Освен това срещу Видовден те прерязвали три стръка от растението шавар на еднаква височина и ги наричали на имената на момците, които харесвали. На сутринта който от стръковете е израснал най-високо, за този ерген до края на годината момата ще се омъжи (Георгиева 1986:62). Няколко вярвания и любовни гадания изпълват бледата картина от празнуването на Видовден и у сърбите (Српски митолошки речник 1970:65). В Бурдим например девойките си изнасят даровете, килимите и ги показват да се „видят“. При изнасянето на тези вещи в Мерджелат вярват, че ако някоя от девойките замахне с пешкир „преко лесе“ и при това си помисли за някой момък, който особено й допада, тя би могла да го спечели за себе си (Петрович 1992:278).
Вярванията и гаданията на Видовден не са типични само за този ден. Повечето от тях в една или друга степен „дублират“ вярвания и гадателни практики от други календарни празници, например новогодишните или васильовденските гадания, еньовденските и пр. Обикновено те са свързани с периоди на преход. А „повторението“ или изпълнението на сходни обредни практики в различни дни от календара е в хармония с принципите на митологическото мислине, което цели съхранението на информацията на различни нива на системата, които в определено отношение могат да се разглеждат като аналогични (Топоров 1979:143). В случая общото между вярванията и гадателните практики в дните около Нова година и Еньовден е, че се изпълняват в сходни кризисни моменти от календара и са свързани най-общо с култа към слънцето и слънчевия кръговрат. В тях е запазена вярата, че през пролетта слънцето „възкръсва“, а през зимата „умира“.
Тези и сходните на тях обредни и магически практики сближават по смисъл Видовден с други дни от календара. Но ако този ден се е запазил като празник със свой оригинален облик, то е защото на Видовден през 1389 година се е състояла известната Косовска битка между войските на сръбския княз Лазар и турския султан Мурад. Известно е също така, че във войските на княз Лазар са били включени и български, влашки и босненски отряди (Кратка история на България 1983:104). Поради широкото участие в битката и поради ключовата й роля за съдбата на народите от Балканския полуостров, Видовден става особено популярен на Балканите, и по-специално сред сърбите. Неговата популярност се е запазила и в западните области на България, откъдето са били българските участници в битката (Георгиева 1986:63)“.
Днес Видовден се възприема като ден и на възмездието. В народната митология Вида е образ на възмездието. Тя разделя правото от грешното, а денят се приема като еманация на Страшния съд. Поверията на този ден гласят, че днес не трябва да се работи, за да не се разгневят градушкарите. Хората вярвали, че градушките идват като възмездие за греховете и това е довело до представата, че на Видовден наяве излизат всички сторени злини. Оттам е и предупреждението: „Всяка коза за свой крак, но като дойде Видовден, ще видим!“.
Имен ден днес празнуват всички с имената: Видо, Вида, Виден, Видена, Видослав, Видослава, Видостин, Видостина, Видела, Видул.
снимки: интернет