Шествия, венци, факли и Портрет! На 18-ти и 19-ти февруари 2020 г. в Средногорието се поклонихме пред паметта на Апостола на Българската Свобода Васил Иванов Кунчев! Левски! Различни инициативи ознаменуваха признателността на средногорци към делото на най-свидния син на България.
Пред златишкия метох, в който се е укривал Левски, в два поредни дни златичани изразяваха своята почит – някои скромно и от сърце, други с дълги речи.
На паметника на Гълъбец, който е доста смущаващ с вида си, също бяха поднесени венци и се преклониха глави на кметове, съветници, граждани.
В памет на Апостола ученици рисуваха, декламираха, писаха есета, пресъздаваха моменти от неговото дело.
* * *
ПРОЩАВАНЕ
Дървената порта пропя и спря под гърбавия свод. Отвън нахлуваше светлина. Едно куче провря глава, подуши обгорелите камъни и побягна.
Стара жена се мъчеше да затвори прозореца. Но само едното крило, другото го нямаше. Над главата й се спускаше дълга стряха, а между гредите висяха дъски.
По-навътре имаше друга ограда, стара къща, оттам лаеше кучето. Тук Дякона е отседнал преди да тръгне за Ловеч.
Върнах се в черквата. Под олтаря бяха застанали жената, професорът по библейска история и свещеникът. Пееха „Достойно есть“. Свещеникът помена името на дякон Игнатий, каза, че това е неговото песнопение и че през 1872 г. го е пял на това място.
Отляво, върху голям стенопис, е изобразена пещерата с малкия Исус, Мария и посещението на овчарите. Горят свещи, гласове на благодарност към Богородицата пълнят пространството на черквата. Апостола е тук, между певците, приковал е поглед в образа на Дева Мария – „присноблажената и пренепорочната“. Достойна е Богородицата, родила небесния син, достойна е България, родила своите чеда, нас чака тя, мисли си Дякона и с внимание следи другите гласове, които едва го настигат, водят се по неговия ясен и мек тембър и заедно довършват мелодията.
Черквата е пълна с мъже, жени, млади и стари. Погледите на всички са насочени към мъжа във френското сако и папионката. Кичур коса се е смъкнал върху лявото му слепоочие и той се усмихва, покланя се и с бавна крачка се отправя към изхода.
Последвах го. Без да се обръща, той прибърза покрай черковния зид, бутна портицата и се озова срещу високата дървена врата на метоха. Удари три пъти с мандалото, отвътре се чуха стъпки. Тихо скърцане, лице на жена, пребрадена с черно наметало.
Той върви след нея, изкачва се по дървените стълби, коридорчето е тясно, едва се отваря вратата. Те са вече в одаята, в огнището гори огън. Жената повдига каната с вода над каменното умивало. Апостола се навежда леко, протяга ръце и струята се лее по дланите му. След това тя му подава бяла кенарена кърпа. Докато усеща топлината на тъканта, той гледа лицето й, което много напомня на майка му. Не, това е образът на България.
Напоследък, откакто зачестиха предателствата и гоненията, той все по-често си мислеше, че обича България като своя майка. В най-тежките си минути се молеше пред нея: призоваваше я да му помогне, да го приласкае и утеши.
Тя излиза тихо, вратата хлопва и се вкопчва в мандалото. Гостът сяда на трикракото столче и се заглежда в огъня. От тавана едно огромно слънце, издялано от тревненски майстор, пръска обилна светлина. Чак сега почувства отмалялост, тялото му се стопля, душата му се разтваря, терзанията го напущат.
Вратата се открехва, стои известно време полуотворена. Той поглежда, там е вече жената, държи в ръце малък леген с топла вода. Без да каже дума, тя се навежда пред него, поставя съдинката до нозете му. Дългите пръсти на ръцете й докосват връзките на обувките, развързват ги. Тя повдига десния му крак, събува го, сетне същото прави и с левия. Апостола е бос. Тя погалва ходилата му, повдига ги и ги полага в топлата вода.
Докато му мие краката, той си мисли за известието от Ловеч. Някой го викаше. Не знаеше кой е, ала вече усещаше, че по калдъръмените улички на града го дебнат лоши очи. Искаше да се срещне поне с един от съратниците си и по погледа му да разбере какво се е случило. „Стига, стига вече – казва той и отмества легена. – Благословена от Господа си, жено, дето уми краката на пътника.“ Каза го без да мисли, сякаш някой го накара.
„Седни – кани я Апостола, – седни да ти попея!“ Жената поглежда огъня, дръпва се назад, сяда върху дървения одър и полага ръце на скута си. Усмихва се, той я гледа – това ли е България, това ли е Богородицата, това ли е жената, която отне мъката му и избърса с коси сълзите на душата му. И в този миг Апостола прозря съдбата си. Седнала до огнището, жената му се стори толкова хубава, кротка, примирена.
Ала над огъня висеше черна верига. Сви устни, преглътна и тихо пропя „Достойно есть“. Тя не помръдваше. Не помръдваше и веригата, увиснала надолу като бесило. Апостола се прощаваше с България. И когато последният звук от гласа му стихна, той долови около лицето й странно сияние. Може би идваше от огъня. А може ми Богородицата му даваше благословията си.
Някой потропа на вратата. Той се изправи и посрещна човека, който щеше да го поведе по пътя за Ловеч, дето вече го бяха предали. На излизане пак видя около лицето на жената онази светлина. Не, тя не идваше от огъня. Богородицата го изпращаше.
Милко Кръстев