В мъгливият есенен 24-ти ноември край храма, посветен на Света Екатерина в село Църквище се събраха множество християни, дошли да отдадат почит на закрилницата на селото Света великомъченица Екатерина. Света Екатерина е християнска светица, една от най-образованите жени на своето време. Паметта на светицата се чества от всички православни в света с особено благоговение и тържественост. Службата на великомъченицата и църковните песнопения, съставени в нейна чест, са от дълбока древност. 
През IX век известният християнски песнопеец Теофан Никейски и един неизвестен монах на име Вавил написали много песни в нейна чест, които днес православната църква пее на 24 ноември, в деня на нейното представяне.
Девойката Екатерина живяла по време на царуването на император Максимиан (IV век) в гр. Александрия и била от царски род. Опълчила се девойката срещу жертвоприношенията на идоли и най-вече на вестителя на боговете Хермес (Ермий, Меркурий), на Зевс, Артемида (Диана), на Хера (Юнона), заради което била хвърлена в тъмница и измъчвана.
В традиционната българска култура денят на Света Екатерина (познат като Света Катерина) се почита най-вече в Южна България. Вярва се, че тя предпазва децата от болести, най-вече от шарка затова в някои български региони на деня на Света Катерина майките, които имат малки деца, рано сутрин омесват погача и малко кравайче, което намазват с мед. Погачата се раздава за здраве из махалата, а кравайчето се окача на вратата или се хвърля на покрива “за Баба Шарка”.
Според местна легенда Света Екатерина е пазителка на село Църквище, която не е допуснала в него да се построи джамия на мястото на древен християнски храм.
Историкът проф. Петър Мутафчиев изследва старите градища и друмища в Златишкото поле, като за храмът на Света Екатерина в село Църквище отбелязва:
“Старата църква се е намирала в средата на днешното село… Основният план на църквата представлява латичнси кръст в най-чистия му вид”, извеждайки предположението, че тя може да бъде датирана към V век “като по-точна дата за нейното построяване”.
Проф. Петър Мутафчиев е съхранил “една любопитна легенда”, свързана с мистичната църква в село Църквище, посветена на Света Екатерина:
“Селото, разказва тя, дълго време след като турците се заселили в него, оставало без джамия. Най-сетне било решено да се построи такава и за целта бил определен мегданът, под който се намират развалините на църквата. Джамията била съградена, но нейното минаре се събаряло всеки път, когато ходжата се изкачвам на него да зове правоверните за молитва. Турците дълго време не могли да си обяснят многократно повтаряното нещастие, но най-сетне решили, че причината за това ще е греховността на ходжите.
Минарето било за сетен път издигнато и за ходжа на селото бил повикан от далечни страни някой си голям праведник. Било привечер, когато пратеникът се покачил на новото минаре, но не отворил още уста да произнесе името на Аллаха, когато от невиделица върху му се нахвърлила една млада жена, облечена в бели дрехи, с разпусната коса и с “калъч” в ръка. Хождата не усетил как слязъл от минарето, но успял да дочуе гласа на жената, която гневно викала след него, че няма да допусне над християнския храм да е разнасят молитвите на поганците. Оттогава вече никой не смеял да замръкне над развалините…
Веднага след Освобождението един тъдявашен “пророк” решил, че жената с бели дрехи и калъча не може да бъде друга освен самата света Екатерина, на чието име било наречено мястото. На тоя пророк се дължала инициативата за започнатите от селяните разкопки, чиято вреда тъй силно се чувстваше при настоящето изследване на старината”…
И днес в Църквище продължават да отдават почит на Дамата в бели одежди, която опазила свято мястото и не позволила то да бъде потурчено. Множество гости от близо и далеч се събраха в неделя, за да чуят светата литургия, отслужена от ловчанския митрополит Гавраил и местните свещенослужители Йордан и Антоний.
Като официални гости присъстваха кмета на община Златица инж. Стоян Генов и няколко от новоизбраните съветници. Бе приготвен и всички опитаха от постният курбан, раздаден в сградата на читалището.
Вярващите отнесоха в домовете си от светената вода, за да ги поръсят срещу злото и немотията, срещу болестите и човешката лошотия. Запалиха се множество свещи както за здраве, така и в почит на починали близки. Спазени бяха донякъде традициите на този ден. Свещица гореше над пухкава погача, дечица се учеха да се кръстят и да слушат християнски проповеди. Едно време погачата е била задължителна на този ден. “Народното вярване утвърждава, че в къща, дето са месили тая пита, тамо баба Шарка не хващала” – ни съобщава Димитър Маринов в своят емблематичен труд “Народна вяра и религиозни народни обичаи”.
Край църквата бяха подредени сергии, на които търговците предлагаха стоката си – от играчки, до дървени лъжици и дрехи. Имаше и множество лакомства.
Текст и снимки: Петя Чолакова