„Хубава си, моя горо…“, както го е написал и Любен Каравелов, докато живее в емиграция, милеейки за България. ГОРАТА сякаш винаги е била символ на родното, на природните блага, на свободата, на дома-общият ни. Не и за хората, виновни гората да се превръща в сметище.
Минаването по пътя от Панагюрище за Златица, в пътния участък след Панагюрски колонии, буди срам, възмущение и тревога. Боклуците са навсякъде, от небрежно изхвърляните от шофьорите опаковки и шишета, „разкрасяващи“ природните красоти, през гуми и строителни отпадъци, до мебели и непотребна техника. Тръгнал човекът да почиства своя дом, но с цената да замърсява общия ни дом – ГОРАТА.
Гората, която пречиства въздуха, който дишаме.
Земята, която ни храни.
Водата, без която е немислимо.
Гората, която спира ерозията и свлачищата, дава убежище на защитени животински видове и растения, осигурява място за отдих и почивка и още, и още неизмерими ползи.
Гората не е само дървесина, не е даденост. И най-вече – не е събирателен пункт за боклуци.
Каравеловата елегия, написана в навечерието на Априлското въстание, зазвучава като жална песен години по-късно, трогваща мелодия, която се слуша със сърце. Днес обаче „вселяват в сърцата ни скръб и жалост“ унищожителното посегателство на гората, което правят хората, безотговорното замърсяване, безсъвестното отношение към този необятен дар.
Април започна с отбелязването на „Седмицата на гората“, а тазгодишното й мото: „Гората е живот и обща отговорност!“ е в пълен контраст с гледки като тези, които за жалост могат да се видят навсякъде из страната.
Коя институция да се сигнализира за подобни нередности, когато съвестта не се самосезира?
Текст и снимки: Галина Бодурова