С първият ден на Малък Сечко започват трифунците – цикъл от три последователни дни, наречени още Трифунци – 1, 2 и 3 февруари. Народният празник, който се отбелязва, е Трифон (Трифун) зарезан, наричан още Трифун Зарезоя, Трифун чипия, Трифун пияница. Черковен празник е на Свети мъченик Трифон, който е бил посечен с меч заради вярата си в Христа във времето на император Деция (248 г.).Бележитият български етнограф Димитър Маринов е описал празника:
„Тоя ден се празнува в чест на лозята и св. Трифун се счита за пазител на лозята. Тоя ден се счита и празник на лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите.
Някога св. Трифун в черквите и по иконите е рисуван с косер в ръка. Такъв образ и аз видях в старинската църква, вече полусрутена, при с. Лютиброд. Тоя празник обикновено в народното вярване е известен с името Трифунци, които са три дни: първи, втори и трети Трифунец.
Първият Трифунец е именно св. Трифун. Тоя ден се извършват обичаи, които се въртят около лозето. Тия обичаи са известни под названието: зарязване или закройване на лозята и избиране Трифун или цар на лозята.
Още рано сутринта стопанката ще омеси хряб и ще го опече да е готов. Хлябът е пресен, а може да бъде и квасник. Навсякъде е обикновен хляб или пита; но в Шипка, Козар Белене и Стубел аз срещнах тоя хляб нашарен. Тия шарки са символически…
Избирането на Трифуна, или царя на лозята, се извършва по тоя начин. Когато са се събрали на мястото, дето ще пируват, на средата на мястото, дето са сложени хлябовете, кокошките и плоските в кръг, ще грудят китка, увита от босилет с червени конци, и три пръчки от лоза; най-старият от селяните лозари ще каже: „Кой е честит, нека поеме китката и да бъде Трифун, или цар“.
Зарязването на лозата се извършва от стопанина с косер, като отрязва по три пръчки от три корена. Те се свиват на венец, с който мъжете окичват калпака си. Отрязаните корени пък поливат с вино от бъклицата.
Следващият ден, 2-ри февруари, е известен още като Сретение Господне, един от 12-те големи християнски празници през годината и един от четирите празника, посветени на Божията майка, когато се навършват 40 дни от раждането на Иисус Христос. Третият и последен ден, 3-ти февруари, е празник, посветен на Свети Симеон, един от седемдесетте преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки.
Трифунците на някои места се свързват с вълчи празници. Изследванията с право свързват образа на светеца Трифун с трансформация на древния бог Сабазий (Загрей, Дионис, Бромий, Бакхус, Ликург).
Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Неслучайно началото на февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата. В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „св. Трифон на този ден си отрязал носа“ (с. Момчилово, Варненско).
Денят на Свети мъченик Трифон се отбелязва първоначално у нас на 14 февруари, като Ден на лозаря. През 1968 г. след въвеждането на Григорианския календар от Българската православна църква датите на църковните празници се изместват. Така паметта на Свети мъченик Трифон започва да се отбелязва на 1 февруари, а Денят на лозаря – на 14 февруари.
Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16 – 17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие.
Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често „царят“, държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). „Мъжкото хоро“ (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а „коркорбашията“ (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. „босо хоро“, при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.
Подготви: Петя ЧОЛАКОВА