Българският народен календар е изпъстрен със специални дни, наситени с мистерии, ритуали и обичаи, съхранили се от време оно. Върху повечето от тях в последствие са се настанили християнски светци, но под булото на “новата” вяра прозират древните тайнства и чародейства.
В Малък Сечко, Сечко-Дечко, са разположени т. нар. “Трифунци”, посветени на Трифун чипия, Араламбус (Харалами) още Чуминден, Власовден, Месни заговезни и Сирнишката неделя, в която кукери изпъляват своите ритуални танци и заклинания за здраве и най-вече за плодородие.
Дионисиево време! Време на събуждащата се природа. Време на вълчи мистерии и посвещавания. Магично време на вяра от древността!
Случайно ли е, че виното и любовта вървят ръка за ръка!? Смесването днес на православни и католически светци на някой може да се стори дори неуместно, но за българинът наречените дни са остатъци от древните народни вярвания, изпълвали живота на древните му предци.
На 1-ви февруари е денят на Трифун чипия, още пияница. По стар стил е на 14-ти февруари – деня, който католиците са определили за Свети Валентин и любовта. Днес по нашите земи двата празника се смесват, но в онова, прастаро време, нещата в българския обреден календар са следвали строго определен ред, съобразен с небесни явления и тайно познание.
В деня на Трифун пияница българите празнуват в чест на лозята си, затова и днешния свети Трифон се счита за пазител на лозята. Този празник отново е тридневен, както отбелязва етнографът Димитър Маринов. В народното вярване е известен с името Трифунци – първи, втори и трети.
Обредното закройване на лозата се извършва предимно от мъже лозари. От рано сутринта се омесва и изпича пресен хляб, украсен най-често с лозници и гроздове. Приготвя се пълнена с булгур кокошка, която заедно с питата, бъклицата с вино и шише светена вода се слагат в нова вълнена шарена торба.
На Трифоновден се изпълнявал и магически обред за заплашване на овошките, които не раждат. Нарича се още трифоносване на дърветата, което е характерен ритуал в родопската област.
От мистериите, които са се запазили и днес, прозира образът на тракийският бог Дионис – богът на виното и плодородието. Същият, известен и с прозвищата си Дионисос, Дионисий, Бакх, Бакхус, както и с превъплащенията си съобразно възрастта Загрей и Сабазий!
Изследователи свързват кукерските маскаради с преображения на Дионис, като най-старинни се считат маските овен и бик, “та тяхното задължително присъствие издава колко напомнят преображенията на Дионис, докато опитва да избяга от титаните, които се готвят да го изядат”, както отбелязва Христо Буковски.
Двата дни след Трифоновден – 2 и 3 февруари, също са специални празници, изпъстрени с ритуали. 2-ри февруари е празникът Сретение Господне, който българите наричат Зимна, Трифонова или Вълча Богородица. Вълчите мистерии са с дълбоки просветителски корени.
“Вълчите мистерии са развивали способността на посвещавания да живее както сред видимото, така и с невидимото, да преминава през измеренията”, отбелязва Христо Буковски, като уточнява, че посветителските обреди на траките са оцелели от времето на гетите даки (т. е. “вълци”), нарекли столицата си Даусдава, в значение “Градът на вълците” и ги свързва с квантовата теория.
“Вълчи” са и названията на митологичните Харпаликос, Ликург, Кандаон, тракийската героиня Харпалике, като в инициационен модел като “вълци” са били означавани младите воини.
На 10-ти февруари православната църква почита светеца Харалампий, който в народните представи на българите бил известен лечител и затова той е “заповедник”, “бей” на всички болести и най-вече на чумата. Празникът му е наречен Хараланбей, Араланбей, Чуминден, а в Охридско – Пануклин празник. Тези представи за свети Харалампий са изразени в църковната живопис, където той се изобразява с чумата или с дявола, които е оковал във вериги.
Народните умотворения представят чумата като сестра на холерата. Друга представа за нея е, че е черна, дрипава циганка, която носи в ръце дете – чумниче, увито във вълнен плат. Чумата се е родила на Атанасовден и скита по друмищата и из селищата до Хараламбовден, когато светецът я заловил и я оковал във вериги. За предпазване от чумата се извършвало обредно заораване на селището от двама братя с волове близнаци и рало, направено от дърво близнак.
На 10-ти февруари има забрана да не се работи нищо. Особено се тачи денят от жените, които омесват и опичат особен хляб, който се намазва с мед и се отнася в черквата да се прекади, след което се разчупва на късове и се носи на три къщи за здраве на “леля” (така са наричали чумата).
10-ти февруари днес се възприема и като ден на пчеларя, защото е единственият ден в годината, в който се освещава мед в храмовете. Като светец-пчелар в народната вяра се приема свети Прокопий (Прокопий пчелар), чиито ден е 8 юли. И в неговият ден се приготвят два обредни хляба или два кравая, като единия се нарича боговица или света Петка, а другия Прокопий или светец.
На 11-ти февруари е Власовден, свети Влас. Празнува се в чест на впрегатния добитък, за здраве на воловете. По черковному е празник на свети великомъченик Власи Севастийски, който е посечен заради вярата си в Христа през 312 г. Отново във всяка къща се месят обредни хлябове, които са наречени “Света Петка” и “Свети Влас”, или Власувнина. Хлябът “Света Петка” се шари с кръст и отгоре пет цвята. Хлябът “Свети Влас” се шари с четири цвята, между всеки цвят лък, а около тях кръг от зигзаг, направен с огрибка (по сведенията на Димитър Маринов).
Празникът е изпълнен с различни обреди, целящи да предпазят от болести впрегатния добитък. При размяна на обредните хлябове жените подскачат, мучат, ритат се и се бодат с глава по подобие на воловете и кравите. Оттук е и наименованието му Муковден. Избягва се всякаква работа.
Следва Сирни заговезни, още Проклади! Дава се прошка, играят чевръсти кукери! Какво не знаем за кукерите и техните превъплащения?
Българите наричат Рушна неделя седмиците, предхождащи Сирната неделя, защото тогава “се руши”, т. е. яде се блажно в сряда и петък, или още Неделя на блудния син. След нея идва Чиста, или Месопустна неделя, през която се пости в сряда и петък, като Местни заговезни са осем седмици преди Великден и винаги в неделя, т. е. менят мястото си в календара в зависимост от Великден, поради което могат да бъдат през февруари или март. Наречени са още Кокошкини пустове, Месно запущоване. В събота преди Месни заговезни се спазва Голяма задушница, Голяма одуша, когато се споменават всички близки починали.
Седмицата, която разделя Месни от Сирни заговезни, се нарича Сирна неделя или Сирница. През цялата седмица, но особено във вторник и петък, се спазват строги забрани – жените не трябва да перат и да простират бяло пране, за да не бие град през лятото. Или, както гласи народната поговорка “Градът се сири по Сирница, а Тодорица го мята”!
В Сирната неделя вилнеят кукерите! Произходът им се крие далеч във времето. Римският автор Улпиан, който е станал свидетел на дионисиевите мистерии пише: “Тези, които правят шествия в чест на Дионис, имат обичай да се преобличат с цел да приличат на спътниците му, едни като сатири, други като бакханки, трети като силени…”. Иван Венедиков отбелязва, че именно сатирите и силените – поклонници на Дионис, са предшествениците на българските кукери. Сатирите са изобрязавани като рогати мъже, с животински уши и с кози крака.
Ирена Янчева обяснява, че кукерските игри в традиционния народен календар представляват не само празнична забава през дните, които са свързани с Нова година и Заговезни, но и магически способ за осигуряване на богата реколта в началото на стопанската година. Този принцип определя както символиката на костюмите, така и еротичните действия извършвани по време на този маскарад.
Кукерските игри се изпълняват задължително само от мъже. За най-старинни се считат костюмите, които са с вид на овен, козел и бик – древните митологични превъплъщения на бог Дионис и част от обредните жертвоприношения. Тяхното неизменно присъствие в маскарада доказва факта, че Кукерските игри са свързани по своя произход с най-древната цивилизация на Балканите.
Силното въздействие на маскираните персонажи се подсилва и от звука на закачените по тях медни и ляти бронзови звънци.
Голямо значение за маските и костюмите са цветовете на украсата – преобладават червено, бяло, жълто – символи на плодовитостта на обновяващата се природа, на слънцето и огъня, на светлината и безсмъртието.
Кукерските дружини извършват обредни действия като заораване, сеитба, жътва, сватба – все свързани с плодородието и осигуряване на богата реколта, на почитане на слънцето и неговото магично въздействие върху земните работи.
Всъщност, кукерите не гонят злото, а по-скоро приветстват пролетта, приканвайки природата да се събуди и извършвайки оплождащи ритуали за осигуряване на плодородие.
Подготви: Петя Чолакова