Публикувано на от Петя Чолакова

Стих, съкровен като саможертвата

Как академичната сектантщина „нормализира“ Ботев
Въпреки че творчеството на Христо Ботев не е огромно по обем, то е достатъчно, за да откриваме в него постоянни теми и образи, които ни вълнуват и будят размисъл, дават ни сила и стават наша опора в търсене на истината. И това продължава от онази далечна епоха, когато в Калофер на 25 декември 1847 година по Юлианския календар той се ражда, до днес в началото на ХХI век. Повече от век и половина с неговото слово се закърмя всяко ново поколение и чрез силата и властната омая на гениалния поет и революционер, според наложилото се клише, така както пък Иван Вазов е патриархът на българската литература, то осъзнава по-дълбоко и проникновено родолюбивото чувство.

Всеки българин жадно е поглъщал неговите завети и признания: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах азе хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш!“ от „На прощаване“ или „В тъги, в неволи, младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде…“ от „Борба“. И още: „Тежко, тежко! Вино дайте! Пиян дано аз забравя туй, що, глупци вий не знайте позор ли е или слава!“ от „В механата“ или „Там… там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец…“ от „До моето първо либе“ до това така интимно, но присъщо само на този поет обръщение, проникнато от мъка и гняв: „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее?“ от „Елегия“. Но има едно стихотворение, което се издига като величавия връх на Балкана над всички останали поетични изповеди и над всичко, което той е написал, то е онова произведение, което обобщава всички негови творчески търсения и борческия му патос, превръща пламенния му дух в безсмъртен. Това е „Хаджи Димитър“.

Историята на това стихотворение сякаш по един неподражаем начин отразява сложната и драматична участ на своя създател. Въпреки, че е достатъчно позната, ще я преразкажа накратко с оглед на проблема, който ме вълнува и заради който пиша тези редове. Ботев още с написването на „На прощаване в 1868 г.“ е носил плодотворния творчески кълн за създаването на тази своя творба, защото именно тогава той се запознава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа, когато се подготвя да тръгне с четата на дядо Жельо войвода. Двамата войводи преминават през Дунава, но четата им води неравни сражения докато стигнат до прегръдките на планината. З. Стоянов е описал доста подробно трагичния развой и края на Хаджията на връх Бузлуджа, и на пленения Стефан Караджа, окачен полумъртъв на бесилката в Русе на 31.VII.1868 г. Но чудна е легендата, която тръгва сред народа, че Хаджи Димитър е останал жив и броди с живите четници из планинските дебри. Какво по-дивно за поетическото въображение събитие може да има от това?

Поетът е съхранил в себе си величието на героя и неговите другари, по своему е съпреживявал трагичната участ, размишлявал е над героизма и саможертвата. Изминалите пет години след подвига са блестящ повод за авторовата прослава на другарите. Във вестника на Любен Каравелов „Независимост“, III, бр. 47, 11. VIII. 1873 с подпис: Х. П-в е отпечатано стихотворението „В памет на Хаджи Димитра“. Дванадесетте строфи са издялани като от мрамор, така мащабни, пластични и мощни се налагат те още от това въведение, от което секва дъхът: „Жив е той, жив е!“ Забележете, че в това така неусетно грабващо въведение Ботев поставя ударението върху личното местоимение за 3 л., ед. ч., м. р. той. След това се явява конкретния образ на героя: „Юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и сила мъжка“. За автора „той“ има безспорно ключово значение, поради което го извежда още във встъпителния стих и намира блестящо съзвучие между „той“ и „там“. Още в първата строфа изпъкват и двете повторения като стилистичен похват, но те не са израз на неумение, а са използвани много подходящо: най-напред, за да се изтъкне сякаш съзнателно връзката със слуховете за живия войвода, а след това с повторението се оформя анафора – стилистична фигура, която в поезията намира нерядко приложение.

Ботев не е променил и сезонната рамка на събитието. За трети път поетът използва думата „юнак“ в третата строфа. И в народното творчество, и в живата реч това е дума, която се свързва със силата, смелостта, храбростта, олицетворява мъжката мощ. Това е времето на усилната жътва, затова „жътварка пее нейде в полето“. Ат. Далчев в своите „Фрагменти“ обърна специално внимание на това обстоятелствено пояснение за място „нейде“, то придава наистина обем на картината. Повелителната интонация внася драматична нотка: „Пейте, робини, тез тъжни песни!“ Но освен към жътварките, Ботев вмъква и едно неочаквано обръщение: „Грей и ти, слънце, в таз робска земя!“ и продължава: „Ще да загине и тоя юнак…“ Използването на анжамбмана не само разкрива порасналото Ботево майсторство, но придава пластичност на изображението, вътрешна дълбочина и сила. Забелязват се и кратките форми на показателните местоимения: „тез тъжни песни“, „таз рабска земя“, а в четвъртата строфа за четвърти път срещаме думата юнак, но с показателното местоимение: „тоя юнак“. За отбелязване е, че показателните местоимения и особено кратките им форми, са предпочитани и често използвани от поета и той много добре знае къде и как те да заемат своето място в стиховете му.

Картината със смъртно ранения Хаджи Димитър, въпреки ярката слънчева светлина е мрачна, жестоко болезнена, смазваща, защото смъртта е близка. И тъкмо в този безизходен, проклет миг чуваме властния зов на певеца: „Но млъкни сърце!“ Ботев ни подготвя не за евтина утеха, а за прозрение, което носи мъдростта и цялата философия на борбата за свобода:
Той, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Още в „На прощаване“ младият родолюбец изтъква своето верую чрез две думи заветни: „Свобода и смърт юнашка!“ В тази пета строфа от стихотворението „Хаджи Димитър“ намираме още по-ярка и въздействаща квинтесенция на неговата идея за свободата, изразена в поетична форма, която само той би могъл да намери. Повторението на личното местоимение „той“, както и използваната анафора по-подходящ начин утвърждават несъкрушимата позиция, че за героя жалеят „земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…“ Как органично геният е съчетал личността и цялата вселена, настоящето и бъдещето, гибелта и безсмъртието!

След този апогей в прослава на подвига идват орлицата, вълкът и соколът „юнашка птица“, настава вечерта и изгрява месецът, звездите обсипват свода небесен, гората зашумява, вятърът повява: „Балканът пее хайдушка песен!“ Чудните и прекрасни самодиви с бяла премяна тихо нагазват трева зелена и сядат при юнака, за да превържат с билки лютата му рана, поръсват го с вода студена… „Третя го в уста целуне бърже и той я гледа, – мила, засмена!“ После самодивите, чули последното желание на юнака, летят и пеят, дорде осъмнат „и търсят духът на Караджата…“ Когато идва утрото, юнакът все така лежи на Балкана, кръвта му тече, вълкът му ближе лютата рана „и слънцето пак пече ли – пече!“

Забелязваме, че петата строфа е сюблимният момент, там е върховото напрежение на богатата драматична психо-емоционална линия на творбата. По своему Ботев е разполовил баладата като отначало той иска да внуши това, с което започва „Жив е той, жив е!“, а след това чрез природните картини дообогатява внушението, дълбокия подтекст на изразеното в първата част с направеното обобщение.

Втората редакция на най-известната Ботева творба е публикувана в „Календар за година 1875“ с променено заглавие: „Хаджи Димитър Асенйов“, но петата строфа е същата: „Той, който падне в бой за свобода, той не умира…“ Както е известно приживе великият поет издава само една книга: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“, излязла в Букурещ през 1875 г. и отпечатана като „Книжка първа“ в печатница „Знаме“, по името на най-известния вестник на Ботев.

Когато през 1976 г. по повод стогодишнината от гибелта на Ботев издателство „Български писател“ издаде Събрани съчинения в три тома на Христо Ботев, то беше подготвено в сътрудничество с Института за литература при БАН като в редакционната колегия бяха включени Петър Динеков (отговорен редактор), Николай Жечев, Стефана Таринска и Цвета Унджиева, под чиято редакция е том 1 с поезията. В бележките към този том за „Хаджи Димитър“ е отбелязано: „Във всички редакции на баладата стихът „Тоз,който падне в бой за свобода“ гласи: „Той, който падне в бой за свобода“. Зах. Стоянов, Ив. Клинчаров, д-р К. Кръстев, Ал. Бурмов запазват Ботевата форма. Мих. Димитров я нормализира – „Тоз, който падне…“ А. Т. Балан се опитва да обоснове запазването на Ботевата форма (Из граматиката на Ботева. По текста на „Хаджи Димитра“, сп. „Български език“,III, 1953, кн. 4, стр. 358 – 360.) Ив. Хаджов подробно и убедително защищава нормализацията. (За нормализацията на един стих у Ботева, сп. „Български език“, IV,1954, кн. 4, стр. 362-369). Приемаме аргументите на Хаджов с убеждението, че езиковата еволюция изключва възприемането днес на стиха така, както е предаден от Ботев.“ (Тук съм поправил неточността, допусната в изданието – статията на Хаджов излиза в г. IV, 1954 г. – Бел. м. Ст. К.)

Можем да бъдем изумени, да недоумяваме и да се маем и до днес от това решение на редакторката на том 1 от Събраните съчинения, а те излязоха и във второ издание (1979-1980), но “погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде…“, ако използвам Ботевия гняв. Всъщност какво толкова е пленило Цвета Унджиева и останалите членове на редколегията, та статията на един езиковед се оказва с такава великанска сила та е победен и самият поет и онези, който са вярвали в неговата гениалност?
Статията на Иван Хаджов, както отбелязва и нейното заглавие, цели „нормализацията на един стих у Ботева“, тъй като този стих се предава ненормализиран така: „Той, който падне в бой за свобода, той не умира…“ Според автора „нормализацията „Този, който падне…“ не е грешка на нормализаторите – редактори на Ботевите стихотворения, а отражение на момент от развитието на нашия литературен език.“ Той убедено твърди, че в Ботевия оригинален стих „имаме омонимност“ и започва да търси всевъзможни примери, за да докаже как „той“ е равно на „този“ („оня“) и дори стига до „Кондиката на храма-манастир Св. Гьорги в Струга“, за да подчертае народността „на този тип постройка“ и сочи, че такава езикова „постройка“ се срещала у ранния Петко Р. Славейков. След това Хаджов се спира на стихотворението „Елегия“. В него според езиковеда, „това движение на значението от обобщена показателност на тоз = „онзи“ към конкретна определеност, вече съответно изразена, съгласно с практиката в литературния език, е засвидетелствано у Ботева“.
Ще цитирам стиховете от „Елегия“, на които се позовава езиковедът и които смята, че могат да му послужат като солиден аргумент за „еднаквостта“, с която поетът използва смяната на показателните местоимения с личното местоимение „той“:

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи, и ще си спасиш душата?!“

Във втората строфа поетът продължава да пита: „Той ли ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда…“ и достига до третата строфа: „Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!“ Ако много внимателно се вгледаме въпреки привидното равенство между „тоз“ и „той“ в подхода на поета има нюанс, той съвсем не изравнява двете местоимения – едното показателно, а другото лично, иначе би продължил въпросите си по същия начин: „Тоз ли…“. Ботев съвсем не се ръководи от чисто граматическите правила, а от основното съдържание на творбата, от идеята заложена в нея, а и от звучността на стиха. Тук няма никаква омонимност, каквато се привижда на Хаджов, защото с „той“ Ботев персонифицира „някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси“, това подчертава само личното отношение на автора по-силно и твърдо. Но ето как Хаджов тълкува Ботев и неговата гениална изповед, обяснявайки защо е необходима нормализацията, според неговото, бих казал изключително определение – т. е. ненормалното се прави нормално:
Той1, който падне в бой за свобода,
той2 не умира…
Композиционно тази строфа се насланя тутакси след строфата, в която поетът установява: „Ще да загине и тоя ю н а к…“ И след постигнатото успокояване с енергичното обръщение „Но млъкни сърце!“ дава път на философията на революционера-мъдрец в тутакси следващото „Той, който падне…“ Тук т о й се явява ехо на „тоя юнак“ от предишната строфа. Но в конкретния израз това той1 е яко свързано с естеството на неговата – на израза – мисъл и с неговата постройка. Той1 попада в израз на мисъл с универсално значение, която в своето съдържание и в своя израз получава смисъл на философия – мъдрост на един революционер, изразител и на неговата етика. Всичко това не остава без отражение върху той1: и неговото значение се изпълня с известна отсенка от универсализацията на философията мъдрост в смисъл: не само конкретният „тоя юнак“ не умира, но и в с я к о й, паднал в бой за свобода. „Тоя юнак“ е само е д и н от сборността „всякой“. Като разширява обсега – обем на той1 във връзка с универсализацията на идеята, тази универсализация прониква и в показателността на той1: това той не е само „тоя юнак“ конкретно, а и по-отвлечен и обобщен – „който“ и да бил, „о н я“, без конкретно указание на място. В неговия обем ще влезе и „тоя юнак“ като известна детерминация на отвлеченото обобщение „онзи“, който падне. А то в днешния наш език и у Ботева още се предава чрез „тоз, що…“

Това доста измъчено анализиране намира и своето обобщение: „Синтактичното положение на той1 и той2 в израза не е еднакво; заедно с това не е еднакво и тяхното значение. Той2 синтактично е подлог на главното изречение, пряко свързано с глагола-сказуемо „не умира“. Като така, той 2 е л. мест. м.р. за 3 л. ед. ч. Той1 не е такъв подлог; то дори не е подлог и на подчиненото изречение, бидейки изместено от относителното мест. който в него. Тогава той1 попада в положение да стои вън от изречението „който падне в бой за свобода“. Със своя смисъл това изречение разкрива съдържанието на това той1. Това съдържание не се прикрепва конкретно само към един близък, определен юнак – в случая само към онзи, когото поетът преди това е представил, че бере душа навръх Балкана, а насочва мисълта към общност, непредставена конкретно определена, само отнася към нея.“ И пак прави връзка с „Елегия“ макар че творческия процес при написването на двете творби не бива, според мене, да се уеднаквява, следователно и използваните изразни средства имат свое самостоятелно значение в контекста на отделното стихотворение.

Куриозните доводи на изследователя не са никак малко, но ето и неговото основно заключение: „Подчиненото изречение „който падне в бой за свобода“ след като разкрие съдържанието на той1 = „тоз“ онзи неконкретно, неопределено), сочи описателно субекта на глаголното действие на глагола „не умира“ в следващото главно изречение. Последният в него граматически се представя от той2. То наистина замества, а заедно с това и подчертава смислово и граматически описателно представения субект на действието на глагола „не умира“. Значението на той2 е вече определено конкретно – лично: то е 3 л. ед. ч. м. р.“ (За да ни смае в отличното познаване на граматическите закони, Хаджов добавя под линия: „Такова положение – съответствие на той1 да замести вече разкритото съдържание, само не тук представено със същ. име, се среща още у старобългарския писател Черноризец Храбър.“) И продължава самоуверено: „Така че той2 нито синтактично, нито смислово не се покрива с той1 – то е различно от него: синтактично е подлог на главното изречение, смислово е л. мест. за 3 л. ед. ч. …., докато той1 не е подлог и има показателно, неконкретно (общо) значение „този“ (“оня“). Той1 и той2 не представляват тавтология, а само омонимия, която има опора в народни говори.“

Без да зачита никакви правила на творческия процес, без да признава правото на автора да изгражда своята творба според неговите виждания, разбирания, чувства, Иван Хаджов налага на безпощаден граматически анализ Ботевия шедьовър и безмилостно го „нормализира“. Той прави и сравнения със съвременници като Каравелов, като изобщо не взема под внимание това, че Каравелов като поет и Ботев са несравними и още повече, че в „Независимост“, където е публикувано за първи път стихотворението, Каравелов не е „редактирал“ своя по-млад събрат. Знаем, че Каравелов не само престоява десет години в Русия, а научава много добре руски и написва голяма част от своето творчество, включително и „Българи от старо време“, на руски, а когато ги публикува като подлистници във вестниците си, ги превежда на български. Но явно усещайки колко е уязвим неговия подход, езиковедът търси някакво оправдание и подкрепа. Макар че не е вярно, той пише, че пръв модернизира разглеждания стих Вазов, който в студията си за Ботев го цитирал така: „Тоз, който умре в бой за свобода, той не умира…“ и сам изтъква, че вероятно Вазов е цитирал по памет. Веднъж и Пенчо Славейков във в. „Знаме“, бр. 37, 3 септ. 1897 г., като цитирал по памет стиха писал „тоз, който…“, а след това в „Мисъл“ през 1906 г. се върнал към оригинала: „Той,, който падне…“ Прави преглед и на други издания на поезията на Ботев, където се редуват „Той, който…“ с „Тоз, който…“ Никак не изненадва неговата крайно мнение, че „Той, който…“ е „самотна закостеняла останка в езика на Ботевите стихотворения.“

Всъщност статията на Иван Хаджив е отговор на статията на Александър Теодоров – Балан, публикувана една година по-рано в сп. „Български език“, което ясно личи и от бележката на Цв. Унджиева, която вече цитирах. Без да е свързан с този конкретен спор, Борис Делчев в „Бележник на писателя“ (Лит. мисъл, № 5, 1974) като посочва, че още в апокрифните издания е станала замяната на „той“ с „тоз“, тази замяна е неубедителна, но зарази „узаконения социален навик“ трудно би могло да се възвърне оригиналния стих. Но издаването на Събрани съчинения на Хр. Ботев не бе подминато от Тончо Жечев и той публикува статията „За един стих на Ботев“ (в. Литературен фронт, XXXIII, бр. 22, 2. VI. 1977), посрещната с много голям интерес не само заради авторитета на автора, но и заради важността на поставения проблем.
Още в самото начало на статията Жечев изтъква, че „литературната история е единство на многообразния и многобагрен литературен анализ, където философските идеи за българската литература пронизват и последната фибра на най-скрупульозния текстологичен коментар, а педантичното изучаване на фактите и текстовете стига до самия връх на най-общите постановки за съдбата и историческата еволюция на българската литература.“ По-нататък той добавя вече съвсем лично: „За мене текстологичните проблеми на един стих на Ботев от „Хаджи Димитър“ повдигат всички въпроси до най-метафизичните на Ботевото творчество изобщо“. Подчертава, че средищния куплет „носи най-високата, обобщаваща и съкровена мисъл на поета“ и затова текстът гласи така: „Той, който падне в бой за свобода, той не умира… Въпреки, че е неточно твърдението на Жечев, че от Михаил Димитров е тръгнала поправката „Тоз, който падне…“ на ботеведите, той се спира на бележката на Цв. Унджиева в том 1 от Събрани съчинения. Като възкликва „Тази пуста „езикова еволюция“! дава примери за това, че тя изключва тържествено-церемониалния език на цялата старобългарска литература, изключва и без това неустановения език на Раковски, диалектния език на Левски, сочните обрати на стария Славейков, сладостните периоди на Каравелов и какво ли не още. И полемично отсича: „Не, не, това не е сериозен аргумент и аз няма да се спирам на него.“ Споменава, че в книгата си „Стихотворенията на Ботева“ (1947) Иван Хаджов е бил писал, че „оправките в това стихотворение не са много“, по-късно той се заема с „нормализацията“. Според Жечев споровете около местоимето в куплета не престават и ще продължат, въпросът е интересен, защото опира до цялата естетика на Ботев, до философията на неговото творчество и най-общо до методологията при разглеждането на българското литературно развитие.

Авторът на проникновената статия проследява как е замислена великата творба и какъв е поводът за нейното написване и не скрива възхищението си от силата на гения: „Най-обикновените български думи в ботевата си поетична употреба придобиват магия, тайни чарове, стават нещо като златни гвоздеи, с които всичко е приковано непоклатимо към реалното, живото, осезаемото, конкретното и придобиват фантастичен, митическо-типичен смисъл и значение, за да станат пророчество.“ Като анализира „Хаджи Димитър“ той посочва, че в кулминационния момент „Ботев изрича най-съкровената си мисъл и надежда“ и продължава: „В интересуващия ни стих логично и естествено следва новото и крайно наблягане върху конкретния и исторически ясно обозначен пример: „Той, който падне в бой за свобода…“ Жечев се солидаризира със „стария Балан“ и дава един блестящ цитат от неговата статия, която Хаджов напразно се е опитал да оспори: „Не е толкоз важен речникът в съчиненията на Ботева, колкото е важно как си служи той с него в своя реч. Думите у него може да се срещат същите и у другите български писатели, ала не и в същата ботевска реч. То е то език на Ботева и граматика у него.“ Александър Теодоров-Балан е един от най-ярките филолози след Освобождението и един от радетелите за чист български език. Подобно на Иван Богоров и той се опитва всячески да брани родното слово от чуждиците и не случайно се опитва да създаде думи, които да ги заменят като „мокростъпи“ вместо галоши или драсни-пални клечица“ вместо кибрит. Хр. Смирненски му посвещава по този повод закачливи хумористични стихове под заглавие „Баланиади“, и други са го осмивали. Но ето, че се оказва, че той има невероятен „слух“ за оригиналното, самобитно стихотворно майсторство на автора на „Хаджи Димитър“ за разлика от по-съвременни, но по-бедни на жив вътрешен усет изследователи. Именно за такива филолози и псевдоучени е сарказмът на Тончо Жечев: „Посегателствата към Ботевия текст не са от вчера, те продължават и сега. Наистина, защо да не се поправи например и това: „Той не умира: него жалеят“ – защо ще го жалеят, щом не умира? Това плоско разсъждение ще е валидно за всеки, който не може да вникне в ботевския живот на словото, където песента за безсмъртието извира от страшната и чисто човешка жалба по смъртния другар.“

Жечев отново използва като „несъкрушим аргумент“ казаното от Балан: „Сентенцията е по смисъла си тъй пленителна, че не позволява никакво отклонение от речта, в която е облечена – от думите, с които е изказана.“ От тук следва и естествения извод на стария учен, зад чието мнение и неговият по-млад колега застава, че местоимето „за такъв предмет“ – в творбата за тежко ранения герой може да бъде само „той“, а не показателното местоимение „тоз“. Защото „тоз“ вместо „той“ засилва абстрактния характер на сентенцията, води до нарочна, а не ботевска непосредственост в символизацията, в абстрахирането и обобщаването, така чужди на цялата негова естетика. Като се спира и на факта, че „подправката“ е дошла от песнопойките, от рецитаторите, авторът на прекрасната статия сочи, че узаконяването на „тоз“ вместо „той“ превръща великата мисъл във формула, в абстрактна максима и ненужно високо поучение. А като говори за влиянието на народното песенно изкуство и елементите от него в стиховете на поета, Жечев подчертава, че те са облъхнати от такъм огнен, вулканичен дух, че получават други акценти и друго звучене. Затова изразява и несъгласие с изказаната от Петър Динеков мисъл, че ролята на народното творчество в развитието на Ботев е „съвършено ясна“. По-нататък е отделено място и на пророческите дарби на гения, които никой от неговите изследователи след Зах. Стоянов не е отминал.

Със статията си „Начало на началата“ във в. „Литературен фронт“ (№ 40, 1. Х. 1981) друг високо ерудиран литературовед – Симеон Хаджикосев, също споделя изразеното становище от Т. Жечев и по своему изтъква, че когато се постави „тоз“ вместо „ той“ това унищожава „вокалната хармония на цялото и внушителната анафора, родена във вулканичното въображение на поета“. И Кръстьо Куюмджиев след него вопие в статията си „Нашата майчица граматиката“ (Лит. фронт, № 11, 11. III. 1982), но напразно. Когато се появи доста обемистия том на издателство „Български писател“ „Българската критика за Христо Ботев“ (1983), в послеписа на статията на Цвета Унджиева „Наблюдение върху последното Ботево стихотворение“, тя не пропуска да влезе в спор със своя опонент Т. Жечев и пише, че „при решаването на този въпрос са за предпочитане, според мен, по-сигурните, по-обективните филологически доводи на Хаджов.“ И в свой стил завършва: „За Хр. Ботев „той, който падне…“ е равнозначно на „Тоз, който падне…“ Доказателство, че т о й е равно на т о з, е и глаголната форма п а д н е, сег. вр. от св. в. със значение на повторителност, което съответства по обобщеност на т о з и (т о з и е равно на в с е к и ), а не на конкретното личното т о й, 3 л. ед. ч., тъй като в такъв случай би трябвало да бъде т о й, който п а д н а…, според особеностите на българския език. Езиковата еволюция води до постепенното обособяване на двете местоименни форми, до категоричното им смислово разграничаване. В случая, издавайки стиха във вид „Т о з, който падне…“ редакторите на Ботевите стихотворения не правят нормализация, а предават точно Ботевата мисъл, според изискванията на съвременния български език.“ Пред подобна даскалска ограниченост и научна сектантщина трябва смирено да сведем глава! Само ще вметна многозначителния пропуск, че в огромния том не е намерила място статията на А. Т. Балан, докато тази на Ив. Хаджов е публикувана.

С излизането на книгата на Илия Тодоров с текстологически изследвания „Над Ботевия стих“ (1988) бяха направени редица уточнения, съпоставки, анализи на важни моменти от възпроизвеждането на поезията на безсмъртния автор. Във връзка със стиха, който ни интересува, той уточнява например, че замяната на „той“ с „тоз“ става за пръв път в „Нова песнопойка“ от 1878 г. и така се препечатва в песнопойките от 80-те и 90-те години на XIX век. С тази поправка Ботевото стихотворение е поместено и в „Българска христоматия“ (1884) на Вазов и К. Величков, както и в други учебници и христоматии. Въпреки, че Зах. Стоянов, когато издава Съчинения на Христо Ботйов през 1888 г. помества оригинала на творбата, това не повлиява на следващите издатели. Особено показателен е случаят с Ив. К. Томов, който през 1893 г. подготвя и отпечатва в Оряхово в печатницата на Дунавското печатарско дружество сборник „В памят на българский герой и поет Христо Ботев и другарите му. По случай празнуването на 17 май на Козлодуйския бряг.“ Същата книга претърпява още три издания през 1895, 1897 и 1901, но това става в Лом, така че и моят роден град е замесен в аферата „той – тоз“. Тази книга се появява и в пето издание в Свищов през 1911 г. Книжарят Яким Якимов от Кюстендил пуска пуска в три издания „Ботевите стихотворения“ (1901 – 1906). Нашумелият поет Ив. Ст. Андрейчин подготвя „Стихотворения“ на Хр. Ботев, издадени от Юрдан Иванчов, като запазва поправката. Заслужава внимание издаването на „Христо Ботйов. Съчинения. Нова и пълна редакция от Иванка Хр. Ботйова-Христова и Ив. Г. Клинчаров“ през 1907 г. В тези Съчинения замяната не е приета, но въпреки това тя се оказва толкова непреодолима през следващите десетилетия, че надживява тези, които са я направили и достига до наши дни.

Връщам към този вековен спор, защото все се надявам, че през тази година, когато отбелязваме 170 години от рождението на Хр. Ботев, може би измежду десетките наши съвременни издатели ще се намери поне един, който да издаде стихотворенията на поета и в „Хаджи Димитър“ ще видим грабващия и съкровен като саможертвата стих, така, както го е изпял вдъхновения певец: „Той, който падне в бой за свобода, той не ,умира…“

доц. д-р Стефан КОЛАРОВ