11-ти февруари – Власовден (Муковден). Празнува се за здравето на впрегатния добитък, главно воловете. Според народните представи болестта, която мори воловете, се нарича влас, в нейна чест е и празникът. Празничният комплекс е многопластов и включва редица обредни действия, практики и забрани, чиито най-общ смисъл е предпазващ. Вярва се, че единствено на Власовден воловете не са „стегнати и препасани с девет колана“ и поради това е грях да бъдат впрягани.
Власовден е тясно свързан с предхождащия го Чуминден. Обредните практики са почти идентични – в основата им лежи идеята за омилостивяване чрез житна жертва на болестотворни демони. Отделянето на празника говори от една страна за остатъци от тотемични преживелици, а от друга страна характеризира аграрно-скотовъдното битие на българина и ценността на впрегатните животни. В чест на св. Влас в Перущица се е спазвал обичай, наричан „Муканица“. След общоселският курбан, хората се прибират по домовете си със запалени свещи в ръце като през целия път мучат като крави, цвилят като коне и блеят като овце.
В някои райони орачи излизат извън селото, където се борят, имитирайки сблъсък между волове и мучат. Вярва се, че през годината най-здравите животни ще са на победилия орач.
Димитър Маринов обяснява смисъла на отбелязването му:
„Празнува се в чест на впрегатния добитък, за здраве на воловете, които селянинът впряга. Народната медицина е установила, че впрегнатият добитък страда и умира от болестта „влас“ – болест, която се вмъквала в червата и стомаха на вола и го уморявала. Болестта е мъчно изцерима, а волът за един селянин-земеделец е скъп. За да бъде запазен прочее от тая болест, устроен е в нейна чест празник, наречен с нейното име Влас.
Във всяка къща още от тъмни зори ще се замеси тесто и ще се омесят обредни хлябове, отредени за тоя ден. В Западна България тия хлябове са два: св. Петка и св. Влас, а в Източна и Южна – само един.
Сутринта рано орачът ще порине на воловете, ще ги изчеса и ще изкара от кошарата, за да ги води на реката или на кладенеца да ги пои. Като тръгнат, домакинката ще излезе с хлябовете, гудени в решето, и ще закичи на всеки вол по един кравай на рогите; ако ли е колак, който е голям, ще закичи тоя колак само на рогите на един вол.
В Западна България, като се върнат воловете от водопоя и ги вкарат в кошарата, ще се внесе софрата със свещ и хлябовете ще се прекадят; хлябът св. Петка ще разчупят и ще разнесат по комшиите за волово здраве, а хлябът св. Влас ще разчупят и ще го гудят да го изядат воловете в кърмилката (трици и сол). С тоя хляб ще закърмят и другата стока за здраве.
В Панагюрище тоя ден месят голяма арабаджийска пита и после я разчупват и дават от нея на който срещнат. Комуто се даде, вика: „му-у-у!“, и другият отговаря същото. Подражават на вола. С това воловете били запазвани от болест.
В с. Клисура тоя ден, преди да обгрее (изгрее) слънцето, берат коприва (млада, зелена) и я варят; после раздават с лъжица за „нова кръв“.
В с. Перущица тоя ден, който има добитък – волове, крави, телци, овци, коне – излиза на могилата, наречена Бланевица, и тамо всеки пали свещ за здраве на добитъка. Преди 50-60 г., разказват старите люде, на могилата се събирали всички, които имали добитък, и клали са курбан – вол, за здравето на добитъка, яли и пиели“.
На 11-ти февруари църквата отбелязва деня на Св. свмчк Власий Севастийски, посечен в 312 г.
По материали на Румяна Панайтова се доизясняват вярвананията и представите на българите, свързани с този ден – по аналогия с името на патрона на този ден Св. Влас, обредността се разширява и свързва със сродно звучащи думи и обредност. В съвременния български език, макар и рядко, още се ползва дума беловлас – т.е. белокос, белобрад. Влас най-общо означава нишка, влакно и това значение се запазва донякъде в широкия кръг сродно звучащи думи, с които се свързват поверия и обредност на Власовден.
В централните райони на България почитат Власовден като празник на нивите. Обредите трябва да ги предпазят да не ловят „влас”, т.е. да не раждат празни класове. На този ден жените не месят хляб, за да не власява – да става клисав и на влакна.
Овчарите пък почитат този празник за да не се раждат „власати” агнета – т.е. с груба вълна. А за жените има изрична забрана на този ден да предат вълна. Тук можем да добавим и една фолклорна притча, която обяснява защо животното невестулка е получило и народно прозвище власица. Разказва се, че невестулката е произлязла от жена, от млада невеста. Тя била толкова мързелива, че когато свекървата я карала да свърши някоя домашна работа, тя се правела, че преде с хурка – една от малкото къщни работи, вършени от нова невеста. Накрая разгневената свекърва проклела снаха си да се превърне в такова животно, че завинаги да остане невеста и вечно да преде. Случил се лош ден и проклятието се сбъднало. Така се появило животното невестулка, което народът нарича още власица. Хората я смятат за опасно и отмъстително животно. Затова се стараят да я омилостивят. Когато зърнат невестулка да прекосява двора им, бързо забождат на плета хурка и вретено с малко червена или бяла вълна за предене.