„Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани…
Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?”…
Ще си рече човек, че едно начинание, насочено към съхраняване на историческата ни памет, наситено с родолюбиви чувства и желание за опазване заветите на един свиден за всеки от нас българин, какъвто е Христо Ботев, би следвало да получи незабавна подкрепа най-вече от тези, от които зависи неговия успешен завършек.
Ще си рече човек, че във времето, в което живеем, най-много се нуждаем от примера и вдъхновението на онези, дръзнали да се опълчат на тиранията и жертвали себе си в името на Свободата, за да можем в трудните нам времена да намерим опора в делата им и надежда за собственото ни оцеляване.
Ще си рече човек, че избраните по демократичен път днешни управници, чиято роля е да управляват по най-правилен и съобразен начин, ще се ръководят в действията си само и единствено от интересите на хората и ще прегърнат една истински свята идея, каквато е тази за поставянето по нашите средногорски ширини, паметник на най-видния ни революционер, журналист, поет и борец за национални права, какъвто е Христо Ботев.
Но не би! И да си рече човек и да не си рече, ситуацията е трагично показна. И няма как да не отчетем, че колкото и да се кълне някой по избори в името и вярата българска, колкото и да изпълва публичните си речи с патриотични слова и прокламации, накрая, като опре до това да съдейства за поставянето на подобен паметник, същия този някой получава такваз умопомрачителна метаморфоза, такваз незавидна трансформация, че се чуди избирателя на чии уши и очи да вярва на следващите местни избори.
Ще има ли, няма ли да има паметник на Христо Ботев в Пирдоп?
Туй е въпросът, който днес трепти укорително в пирдопския въздух и не дава покой на онзи гражданин, дръзнал да си позволи да финансира подобно революционно начинание. И то в управляваната от БСП най-голяма средногорска община Пирдоп с председател на ОбС представител на ГЕРБ.
Кой е Христо Ботев едва ли е въпрос, който някой ще се осмели да зададе днес. И едва ли на някой дори би му хрумнало, че е нужно да бъде задаван именно такъв въпрос. То и аз, честно да си призная, не бих дръзнала дори да си помисля, че е възможно същия да бъде зададен и че е толкова почти невъзможно и неимоверно трудно да се осъществи подобна родолюбива инициатива, каквато е поставянето на паметник на най-искрения, най-неподправения и най-жертвоготовния български поет и то в двора на едно българско училище, носещо емблематичното име на друг един истински българин, какъвто е Тодор Влайков.
Не бих се осмелила дори да допусна мисълта, че може да се намерят хора, които вместо да подскочат от радост и с всички сили да съдействат на подобна инициатива, ще се намерят такива, които да търсят всякакви вратички в законите, в нормативните документи, в общинските наредби и инструкции, само и само да забавят и дори да отстранят „заплахата” от поставянето на Ботевия бюст в двора на пирдопското училище. Реалността обаче е друга… И тя неумолимо нашепва, че не е важно какво ти говорят едни люде и в какво се кълнат по време на избори, а какви са делата и действията им след тях. Тогава, когато почувстват властта и се опиянят от нейното временно притежание.
Ботев! Христо! Падналият за Свободата българска. Примерът и вдъхновението на милиони съотечественици.
Радетелят. Непремиримият.
Всеотдайният. Неустрашимият.
Именно той се оказа „ябълката на раздора” в Пирдоп и именно неговия образ стана причина за едногодишно ходене по институции, учреждения и тем подобни бюрократични гишета, за да доживеем днес в Златица „гордо” да се кипри спорния паметник на един терорист, защото видиш ли, същия е роден именно в Златица, а да има почти непреодолима общинска съпротива срещу това да се постави паметник в Пирдоп не на кой да е, а на Христо Ботев.
Извинявам ти се, Христо. Извинявам ти се и отново понасям срама от случващото се. Толкова негативно отношение от избрани по надлежния ред в демократичната ни България общински съветници и кметове, оправдаващи се с редица знайни и незнайни изисквания, закони, наредби, инструкции, програми, решения, манифестации, прокламации и прочие ации, само и само да забавят процеса с поставянето на паметник, пред който да отдаваме почит и скланяме чела пред великото ти дело – не бих се сетила, че е възможно. Поклон пред живота ти, който дари в името на нашата свобода, в името на общото ни свидно отечество.
А Вълко ехидно се подсмихва от центъра на Златица и подигравателно намигва на днешните си ревностни последователи. Защото знае, че него бюрокрация не го лови и затова се пъчи на Златишкия мегдан, независимо дали е желан или не, от по-голяма част от живеещите в общината.
Мъките Ботеви явно още не са отминали. В Пирдопска околия продължават и днес бюрократично да помрачават личността му, създавайки препятствие след препятствие пред онези, които дръзнаха да поискат поставянето на паметник в негова чест и с неговото гордо изправено чело.
Но, нейсе. Само в трудностите човек открива себе си и своята сила. БОРБАТА продължава. И напук на бюрократите, управляващи най-голямата местна община, вярвам, че ще доживеем Ботевият строг поглед да ни напомня от Пирдоп, че злото трябва да се бори непрекъснато, за да възтържествува Истината и Свободата.
А кои са тези, които с решенията си спират благородното начинание, може всеки желаещ да разбере от протоколите на общинските пирдопски сесии и да се удиви от изказаните от тях аргументи. Успех на благородното начинание.
Петя ЧОЛАКОВА