20-ти юли! Илинден! Денят на пророк Илия Гръмоделеца, правоприемника на Перкун Гръмоломник. На този знаменит ден в Златишкият балкан,в чутовното време на хайдутите, са се срещнали титаните на свободния български дух, войводите – апостоли на българската свобода. А ЗНАМЕНОСЕЦ е святият и любим син на Майка България – Васил Иванов Кунчев – ЛЕВСКИ!
Из спомените на войводата Филип Тотю Хвъркатия:
„От кошарата на гореспоменатите овчари си взехми в торбите едение и се върнахми пак на същото място горе на Юмру-чалъ. Беше месец Юлий тъкмо на Илинден. През денят престояхме тука…
Вечерта тръгнахме от вр. Юмру-чалъ и слязохме на една кошара. Там видяхме от далеч, че има множко хора и, като наближих предпазливо и дебнешком, ослушах се и чух, че говора им беше български. След по дълго слушане чухме няколко познати нам имена и се уверих, че това бяха Панайот с четата си. Дадохме им знак и отидохме при тях: наистина, това беше четата на Панайот Хитювъ!
Всички тези наши другари по оружие като ни видяха, наскачаха, прегърнаха ни, а някои се просълзиха от радост…
Нека кажем на читателя, че вечерта на 1867 г., на самия ден Илин-ден, на прочутия Юмру-чалъ се срещнаха светилата на нашата бунтовна епоха тогаз, която се роди при Върбовка, както казахме.
Тук личаха огнения и крилатия Филиппъ Тотю войвода с лютия и жилав Панайот Хитов войвода, и между тях беше бесния в гнева си дядо Желю. След тези светила личеше мълчаливо-сериозната фигура на юначния Васил Левский, който достойно носеше знамето на Панайотовата чета и после стана генералисимуса на нашите бунтовни апостоли майстора ковач на нашите бунтовни комитети пр. и пр…
Генералите тогаз на нашата революция са срещнаха посред бащините си гори в каяфета и местата, за които са си мечтали преди. Историята отбеляза имената им, а ний – местото на срещата им. Историята ги удостои да ги приеме в страниците си – те станаха исторически, както и сегашната среща на тези две чети“…
Из книгата на Мерсия Макдермот „Апостолът на Свободата“:
„На 20 юли близо до една къшла в планината над Златица четата най-после намира Филип Тотю и четирима оцелели четници от разбитата му чета. Техният тъжен разказ за обикновени всекидневни нещастия, които съвсем лесно могат да сполетят и втората чета, дали допълнителна храна на тревожната мисъл на Левски.
На следния ден четниците отишли до една кошара, за да видят дали ще могат да получат от овчарите хляб, но неочаквано се натъкнали на турска потеря от около петдесет души, водени от каймакамина на Златица, който в това време спял до огнището на овчарите. Последвало кратко стълкновение, няколко турци били ранени, а останалите избягали, като оставили на четата всичкия багаж на каймакамина.
След тази случка, която можела съвсем лесно да завърши нещастно, ако ги бяха видели първо турците, Хитов повежда хората си към билото на Балкана, за да бъдат избягнати по-нататъшни стълкновения. Но дори и там към обед те срещат друга турска потеря край една кошара. Боят продължил до здрач. Когато турският командир бил убит, войниците се оттеглили, без да има убити българи. През останалата част от пътя Хитов успявал умело да избягва сблъскване с многобройните турски потери, пръснати из планината да ги търсят. Те държали билото и за храна вземали, каквото могат, от овчарите…
Подготви: Петя Чолакова