„Ой Еньо, Еньо, Еньова буля,
извади, Еньо, златна ябълка,
който е честит, той да я вземе“…
В празничният народен календар на българите Еньовден, наричан още Яньовден, Иванден, Иван билобер, Иван брулню, Драгайка и други местни названия, е със значение равно на Коледа, Великден и Гергьовден. 24-ти юни е и денят, определен на Йоан Кръстител. Отбелязването му е регистрирано в Синодика на цар Борил от XIII век, използван като пример за езически по своята същност ритуали, за анатемосване на онези, които продължават да практикуват различни тайнства и магии, извършвани в нощта на рождеството на Йоан Кръстител.
По стар стил Еньовден (Йованъ Бильоберъ) е на 9-ти юни. 9-ти юни е отбелязъл като празник в чест на рождението на Йоана Кръстителя, известен у нашия народ под имената Летен св. Йоан, Йован Бильобер или Еньовден, изследователят Христо Вакарелски в своята книга „Българските празнични обичаи“. Вакарелски пише, че „за народа този ден е забележителна дата в календара“, продължавайки да дава сведения за неговата забележителност и повсевместно отбелязване:
„Почти навред по Българско се вярва, че сутринта на този ден „слънцето играе“, „прекатичва се“, „трепка“, „завъртя се“ или „тръгва към зима“. Затова мнозина излизат рано да го наблюдават и да видят това явление. За здраве било, който успее да види…
През същата утрина почти вредом отиват по полето и гората да събират билки, защото се вярва, че тогаз набрани – те са лековити… Сравнително по-рядко се среща у нас обичаят (в Ловчанско и Тракия) – да се палят огньове и да ги прескачат, пак за здраве. Затова пък почти навред и днес се разказва за съществувалия обичай (или анекдоти във връзка с него) магесници (главно жени) да обират през нощта срещу Еньовден плодородието по житата. Житомамниците правели това в потайна доба, като се събличали голи и нагазвали в чуждата нива, която искат да оберат, откъсват класове, често пъти т. н. „класове-царове“ (двойни), и все така голи ги отнасят, та ги хвърлят в своя нива. При това тези житомамници, за да подсилят магията, извършват и някои нечистоплътни действия и изричат известни заклинания и запитвания…
На Еньовден на много места става веселият обичай, наричан „Еньова буля“, „Еня“ или „Ладуване“. Правят го девойки. При него едно малко момиченце, облечено символично, в премяна на млада невеста, отгадава щастието на девойки и момци чрез потопени в медника пръстени“.
Валентина Ганева-Райчева в своята книга „Еньовден. Български празници и обичаи“ отбелязва, че Еньовденският празник е свързан с разцвета на природата. Като ден на лятното слънцестоене този ден представлява сложна и разгърната система от обредни практики, игри, песни и специален обреден инвентар. Голяма част от етнографите и други изследователи на българските обичаи и ритуали, са на мнение, че празниците на равноденствието са по-древни от другите календарни празници, като предполагат, че първичната цел на обредите не е толкова осигуряването на плодородие, а е била свързана с непосредственото използване от човека на първичните сили на природата, за да се запази животът, да се продължи жизненият цикъл.
Яньовден е най-дългият ден в годината. Слънцето от този момент започва да умира (денят намалява) и годината се „завърта“ към зимата. Яньовден се възприема като повратен момент, който насочва към края на лятото, затова и едно време, а и сега, помнещите древните мъдрости казват: „Кукувицата кука до Еньовден и после онемява. Свети Яньо вече намята ямурлука и отива с белия си кон в балкана да забере зимата“. Вярвало се е, че дядо Еньо (Яньо) отивал за сняг, който изсипвал на Коледа.
В карловско (с. Шипка) разказват легендата за Еньо, който на 24-ти юни заминава да поръчва сняг. Пътят му е дълъг, та затова доста се бави, а поръчания от него сняг понякога завалява и изпреварва завръщането му. „За всяка нередовност във валежа на снега Еньо е отговорен“.
Важно е да се отбележи, че в запазените и днес празници, чиито корени отвеждат към древните магически начини за осигуряване на плодородие и здраве, винаги се съчетават трите основни култови елемента: ОГЪН (Слънце), ВОДА и РАСТИТЕЛНОСТ. Слънчевите мотиви се преплитат с мотивите на водата, зеленината, със словесната магия в единен трудноразчленим комплекс.
Етнографът Димитър Маринов, събирал и записвал с усърдие сведения за народните български обичаи, ритуали и празници. Във връзка с Еньовден той пише: „Еньовден се празнува в чест на слънцето и в чест на всичките болести. СЛЪНЦЕТО дотук е стигнало в пътуването си крайната точка на своя път към лятото, оттук ще трябва са се връща към зимата. Тук то малко си почива, та затова стои повечко на небето. Като си отпочине, окъпва се в ЖИВАТА ВОДА и на сутринта на Еньовден, окъпано и подмладено, се обръща, за да тръгне назад.
Тоя ден СЛЪНЦЕТО изгрява много рано и се опрощава с оня свят, когото няма да види освен догодина. То е радостно, че ще се прибере към зимовище, и от радост играе“.
И Цани Гинчев в своите народоведически статии и студии споменава почитането на Слънцето и Еньовден: „Отдалечен от зарите на днешната наука и новите открития, нашият народ живее и до днес със старата си философия, със старата си вяра, под люспата на новата. Кланя се той към слънцето, подскача срещу новия месец, варди на Еневден да види как играе слънцето, вярва че набраните билки преди изгряването на слънцето на Еневден, са най-лековити… Вярва в силата на билките, че прогонват змеевете, лихусите и уроките; трие червеното камъче и му пие водата да избягат уроките и т.н. и т.н.“ Първи помощник на Георги Раковски, Цани Гинчев, не пропуска да съхрани „Нещо по българската народна медицина“, като за белия и жълт Еньовчец пише:
„Еньовчец бял (Galium mollugo) и Енювчец жълт (Galium verum) се берат срещу Енювден през нощта (на 24-ти юни), когато ходят сутринта рано догде не е изгряло слънцето моми и невести да берат различни церовити билки, да вият от тях венци и да посрещат слънцето с тия венци, преплеснати през рамената им и с малки турени на главите им, като му пеят еневски песни, а то играе на небосклона с две сабли в двете си ръце. Тези венци от лековитите билки се вардят през цялата година и когато се разболи някой от някоя неизвестна болест, варят ги и се къпят с тях. Някои, като се върнат от билките, сваряват от тях по един котел и си мият главите за здраве, т.е. да ги пази св. Еню от всичките злини и болести“.
За обредният еньовски венец пише и Димитър Маринов: „Еньовският венец е втората част от обредите на тоя ден. Билките за тоя венец ще се събират много рано в зори: тия билки са всякакви, каквито срещнат цъфнали из полето, но в него трябва да има следните билки: вратика, кумуника, чемерика и тинтява, но в изобилие от еньовка. Тия билки набрани, донасят се в къщи и тук от тях увиват еньовски обреден венец.
На връщане обаче от полето с билките те ще минат през реката и тамо ще се окъпят, та окъпани ще вият венеца.
Такъв венец виела всяка къща някога, а сега се вие в една къща, дето има стара жена, та държи обреда и от махалата дохождат моми, деца и булки да се провират през него. Увиват го на зелена черничева пръчка, а може и на ябълчена, крушова пръчка; увиват билките с червен конец. Венецът е по-голям – нещо аршин в диаметър, колкото да може човек да се провре през него“.
Задължително при провирането през обредният еньовски венец, се пеят специални песни, а той се държи от две булки. Първо се провират децата, след тях момичетата подевки, след тях момите и булките, а най-сетне и жените.
Билки се берат и на Гергьовден, Еремия и на Спасовден, но на самия Еньовден бильобера (бербата на билки) е обредна и повсевместна – „не берат билки само врачките, билярките и магьосниците, които боравят с билки и бурене, но бере всяка жена, всяка баба – защото всяка билка тоя ден, набрана и изсушена, служи за цяр“.
Еньовата обредност не е затворена само в рамките на деня на лятното слънцестоене. Някои предпазни практики и такива, свързани с плодородието и под патронажа на еньовския светец, се включват и в обредността за дъжд и в жътварската обредност. Еньовден е непосредствена и проследима връзка и с други големи летни празници – Свети Константин и Елена, Петровден и Илинден. Тази връзка не е никак случайна, а корените ѝ трябва да се търсят в древността.
Водата играе значителна роля, като обредите, свързани с нея, се коренят в древността, във времето на обожествяване силите на природата. Природното могъщество в еньовската нощ и утрин е свързано и с особените свойства на водата. Вярва се, че както тревите, целебна сила притежава и водата. Затова хората се отивали преди изгрева на Янко (Слънцето) да се къпят в реките, за да са здрави през цялата година. На Еньовден потичат и извори, пресъхнали през останалото време на годината. За лечение и гадания се използва ритуално чистата вода, която трябва да се вземе от извор с бистра и сладка вода, трябва да се налее и да се отнесе мълчешком – затова я наричат още мълчана, мълчешна вода. Тя се налива тогава, когато „слънцето се стега да зайде“ (по залез), в навечерието на Еньовден.
Къпането и обливането с вода на този ден е свързано и с очистителната функция на водата. Преди виенето на еньовския венец и преди напяването на пръстените (Ладуването), жените и момите задължително трябва да са се измили с вода, чието действие е подсилено и от наличие на различни билки.
Забраната да се пере на еньовския празник най-вероятно е свързана с почитането на самата вода, като нарушаването на забраната донася на нарушителя наказание.
В някои селища на Еньовден правят Перперуга (Вай дудула) – специален обичай за дъжд. Темата за дъжда я има и в еньовските попътни и хороводни песни, запазени най-вече в селищата с български заселници в Украйна и Молдова. При засушаване пък на места правят кукла, наречена Еню-Стоеню и извършват характерните за Герман обичаи.
С магичният Еньовден са свързани и множество иманярски поверия, според които през тази нощ скритото в земята имане се показвало чрез син пламък, който лумвал на мястото, където е заровено. Именно през еньовската нощ такова имане най-лесно може да се изкопае и вземе.
Подготви: Петя Чолакова
Използвани източници:
Вакарелски, Хр. „Българските празднични обичаи“, София, 1943 г.
Гинчев, Ц. „По няколко думи“, София, 1988 г.
Маринов, Д. „Народна вяра и религиозни народни обичаи“, София, 1994 г.
Райчева-Ганева, В. „Еньовден. Български празници и обичаи“, София, 1990 г.