Излела ми стара майка
Излела ми утъ сарае,
Фъ десна хи рока ясна борница
Ясна борница ясен оганъ,
Фъ лева хи рока бела книга
Бела книга царну писму,
Рукнала са подрукнала
Песна пее бела книга
Бела книга царну писму:
„Бре юнаци луди гиди,
Вутре си е Баденъ вечеръ.
Дуръ да изгрее ясну сланц
Съсъ сланце личенъ-денъ
Личенъ-ден Коледов-денъ.
Коледа Бога на земе-та,
Златна си тоега носи…
Из „Веда Словенахъ”,
С. И. Верковичъ, 1881 г.
Стари, прастари български обичаи изпълват житието и битието ни. Успели да се съхранят почти непроменени през годините, дори и днес, когато сме позабравили истинското им значение, мимоходом продължаваме стриктно да изпълняваме завещаните ни ритуали, сякаш същите са записани дълбоко нейде в самите нас и в нашето ДНК.
Не е напразно и не е необяснимо защо днес все повече се говори, че сме наследили магически традиции, оказали се неподвластни нито на времето, нито на различните религии, преминали оттук. Дори християнството такова, каквото го знаем сега и доколко изобщо го разбираме, стъпва върху обичаи, вярвания и митологии, които нашите прадеди са практикували и прилагали от незапомнени времена. Повечето от тези ритуали, наричания, свещенодействия са пряко свързани с Майката Земя и изразяват преди всичко разбиранията ни за плодовитост и богатство. Идеи, свързани с тайнството на раждането, на създаването на живот, както отбелязва Георги Мишев – съвременен изследовател на античните следи в магическите обреди, практикувани по българските земи. Имало е вярване, че именно на 21-ви декември едно време българите са посрещали новата си година – в деня на зимното слънцестоене. Еднажден (еднаж ден) – Първият ден,
Денят на Новото слънце!
„Денят в който Райко грее най-кратко” – Единственият ден, Полаз, Полазовден, защото „Райко полазва”. Днес този ден е посветен от християнската църква на Свети Игнатий Богоносец, като в малка степен видоизменя името на празника, но не и ритуалите, които се извършват и които са свързани най-вече със слънцето. И днес се следи кой пръв ще влезе в дома (полазник, споляз, сполезник, поляз), като този човек е много важен, защото от него зависи „как отпочва годината”. Трябва да е човек, който носи сполука.
Според обичаят “Полезник”, по вида на онази „живинка”, която първа влезе през този ден в двора на стопанина, се съди за неговото благополучие за една година напред. Именно заради това стопанинът е канил предварително „избран полезник”, който на 22-ри декември е идвал с пожеланието „Честита Млада Година” и е отправял множество благословии за спорна и честита година. Какъвто е човекът, който пръв прекрачи прага на дома ти именно на този ден – такава ще е и цялата година за теб и семейството ти, за целия дом. Затова е важно да е здрав, с добри очи, имотен, добросторник…
Много изследователи на най-стария календар в света (българския), обосновано приемат, че началото на „българската година” съвпада именно със специфичния наш празник Еднажден, Единак – Денят на зимното слънцестоене (21-ви срещу 22-ри декември), който по-късно е християнизиран като Игнажден, който днес се почита на 20-ти декември в чест на свещеномъченик Игнатий Богоносец.
Етнологът Димитър Маринов пише: „От Игнажден се начева Големият Сечко, т.е. Голям месец и тоя ден се нарича още Млада година и Нов ден“.
В западните български краища рано сутринта, преди разсъмване на Игнатовден, всяка стопанка замесвала тесто за обредни колаци. Замесвала и едно малко колаче, което се изсушавало и се пазило през годината за лек. В Разградско и Русенско се изпълнявал обичая „вардене на квас“, наричан още „пазене на квас“. Вечерта срещу Игнажден в една къща се събирали моми и булки. Идвали и по-възрастни жени, познати със способностите си да баят и да правят магии. Те слагали в брашното различни билки и треви. Замесеното тесто се пазело цялата нощ от омъжена жена. Играели се и специални обредни хора.
Думата “идинак” значи начало на годината, годиняк.
Векове наред народът е смятал дните около най-късия ден като начало на Новата година. Обичаите и обредите, свързани с нея, започват от Игнажден и продължават до Коледа”.
Ела, ела дядо Божик,
на нашата сладка вечеря…
Замъчи се Божа Майка от Игнажден до Коледа…
Днес истинското значе
ние на този важен за българите празник е потънало в тъмнина и забрава. Той е превзет от комерсиалните напъни да се купуват и раздават подаръци, да се украсяват елхи и да се организират фирмени партита.
Едно време по нашите земи светлият ден съвсем не е отбелязван така, както се прави днес. Той отново е бил български езически празник, наречен на Слънцето и свързан със зимното слънцестоене (Бъдни вечер) – ден, честван и от всички европейски народи в предхристиянската епоха, който се е смятал за най-важния им празник. Обредните действия у българите тогава отново са строго установени, тъй като зимното слънцестоене е съвпадало с датата 24 декември.
Денят и нощта са известни с различни наименования по нашите краища – Малка/Суха Колада, Каден вечер, Крачун, Наятка, Бъдник, Бъдни вечер, Вечерна, Кадилка, Богата вечеря и други. Подробно свещенодействията на този ден са описани в сайта „Българско наследство”, в статията „Българският езически празник на зимното слънцестоене (Бъдни вечер)” с автор Кирил Ненов. Той описва следното: „Най-основната част от празничната обредност била свързана с периода от залез слънце на 24-ти декември до зората на 25-ти декември. Основните елементи на ритуалната практика на този свещен времеви отрязък се свеждали до бъдника, жертвените храни, освещаването и коледарите. Бъдникът, известен още и като коладник, представлявал право, тригодишно дъбово или церово дърво, което се отсичало от момък или младоженец… За да се превърне дървото в бъдник, то е трябвало да бъде осветено. Дървото се увивало в бяло ленено платно и се полагало до огнището чак до време на каденето. Всички ритуални действия били съпътствани от коледни песни, изпълнявани от младите жени.
Запалвал се празничният огън и било много важно той да не загасне през нощта. Основна роля сред жертвените храни, които се приготвяли на Бъдни вечер, играели хлябовете, които се делели на три вида. Първият вид е хлябът, известен най-вече като боговица, богова, колашки колак, бъдняк, вечерна и светец, който се приготвял в чест на Слънцето; вторият – т.нар. вечерник, наядка, ток, рало, орач, кошара, овчарник, крава, гумно или кола – бил посветен на плодородието; третият, който се наричал най-често кравай, но още и наречняк, благословник, бил предназначен да обдари очакваните по-късно коледари.
Всички хлябове се украсявали с най-разнообразни елементи, но най-широко се използвали соларни символи като спиралата, кръстът, кръгът, розетата, кръсташката (свастиката). Освен хлябове на трапезата се поставяли още вино, различни ястия (боб, леща, грах, жито, просо, овес, булгур, ориз, тиква, зеле, чесън, лук, орехи, мед, варени сливи и круши) и сушени плодове (сливи, круши, грозде). Обичаят да се включва само растителна храна на трапезата на Бъдни вечер вероятно е в пряка връзка с измолването на светлина и топлина от Слънцето за плодородието на Земята. След полунощ се очаквали коледарите, които били млади и здрави мъже (момци и младоженци), облечени в празнични дрехи. Те възвестявали раждането на бога, изпълнявали коледни песни и наричания за плодородие, а за награда получавали краваи и други храни.
С изпровождането на коледарите завършвало и самото тържество, което трябвало да приключи преди утрото на следващия ден – Коледа (25 декември).
На Коледа е съществувала традиция да се организира общо хоро, в което се включвали всички. От проследяването на обредните действия става ясно, че празникът е отбелязвал и е бил съгласуван с прехода между края и началото на годишния слънчев цикъл – от нощта на зимното слънцестоене към началото на първия ден след него. В представите на на
шите прадеди залезът на зимното слънцестоене е бил моментът, в който Слънцето умирало, а с изгрева на следващия ден богът отново се е раждал. Именно този повратен природен момент се е смятал за граничен между новата и старата година и затова не е случайно, че първият ден от новата година е наречен „Коледа“ – най-вероятно заемка от латинското „kalendae“ (първия ден от всеки месец). По време на най-дългата нощ се е смятало, че може да се установи какво ще донесе бъдната година – наименованието „Бъдни вечер“ ясно говори за това”…
Всъщност, днес често изпълняваме ритуали, които дори не познаваме, мислейки ги за традиционно християнски. А те носят много по-дълбок смисъл и са стародавни. Някои българи все още си спомнят истинското им значение, като на места разказват дори, че Коледа, идва от колело, с което се свързва годината – завърта се новата година, започва нов цикъл на Живот. Павел Серафимов (Спараток) разглежда различни версии за произхода на този стар празник, както и за значение на името му. Някои краеведи смятат, че частицата Кол идва от Коло, колело, а окончанието –е(н)да било разновидност на санскритското анта – край, т.е. Коледа означавало край на колелото, край на годината! Край и начало в един свещен Кръговрат!
Според други изследователи Коледа е свързано с Цариградския църковен събор (680 г.), който имал за цел да премахне различията, които съществували в това време между християните. Взето било решение за празнуването на Календите.
Има сведения, че наименованието на прътите, които носят коледарите идва от думата „кол”, с който коледаря пробива Земята, за да посее семето, което в случая е слово, специални думи, изречени по специален ритмичен начин.
Защото „в началото бе Словото и Словото бе у Бога”…
Всеки коледар сам си отсичал с един замах дрянова пръчка, като я избирал да е здрава. Ходейки из къщите, коледарската дружина завършвала всяко свое наричане с думите „амин” или „да бъде”, като удряли силно с кола, на който в последствие момите нанизвали приготвените за коледарите краваи. Символиката на този ритуал е свързана отново с оплождането, с мъжкото и женското начало, с плодородието…
Проф. Иван Венедиков, правейки преглед на тракийските празници, открива няколко празника на Дионис в Тракия – единия е на януарските Календи, т.е. на римската Нова година. Тъй като в България Календите се честват една седмица по-рано и той е бил пренесен една седмица понапред.
„В Коледа са събрани едновременно няколко различни празника. Римската Нова година – Календите, попаднала в древна Тракия върху по-старите празници на Дионис, Персефона и Залмоксис” – смята проф. Венедиков, като съвременни изследователи твърдят, че римляните са наследили своите коледни чествания от трако-пеласгите.
„Не случайно Рождество Христово е на Коледа. Доброто винаги е отъждествявано със светлината, а Христос е най-голямото добро, което светът е видял”, казва Павел Серафимов.
СИВА Бога. Сурва, весела година…
Традиционният чисто български обичай Сурвакане, отново е наситен със символиката за светлина, здраве и плодородие. Той се явява един от най-древните и уникални български обичаи. Сурвачката винаги е дрянова, украсена по специален начин, наподобяваща буквата „Ф”.
В пещера Магурата има изрисувана тази магична буква, както е забелязал Кирил Кирилов, свързвайки я с Великата Богиня Майка, пред която са се прекланяли нашите предци от време оно.
Българската сурвачка много прилича на кадуцея на Хермес и жезъла на Архангел Гавраил. Смята се, че тракийското име на бога Хермес най-вероятно е гласяло Герман и като такова се е запазило и до днес в българския език – българските топоними Герман, Джерман, Герма и Грамада, среща се в песенния ни фолклор и в някои обреди.
Гавраиловият жезъл най-често се изобразява като пръчка, около която са увити две змии в противоположни посоки. Според К. Гебейн това е „златна пръчка”, а змиите, които често се изобразяват и с криле, символизират небето и „протичащото време”. Гебейн твърди, че двете змии са мъжка и женска и отразяват пътеките на слънцето и на луната в ритмично протичащия ход на времето, разделено по слънчеви години. Едната змия представя видимия път на слънцето по небето в течение на една година. Другата змия символизира нощта. Тяхното отдалечаване от пръчката означава увеличаване на деня и съответно намаляване на нощта по време на първата половина от годината, и обратния процес по време на втората половина.Българската сурвачка е ритуален реквизит, който се употребява по време на обредите, съпровождащи празнуването на настъпващата нова година. Знае се, че с проведена реформа е прието не деня на пролетното равноденствие, а деня на зимното слънцестоене да се счита като пръв (или нулев) ден, от който да се отброява новата година.
Преди тази реформа за траките новата година е започвала на 1-ви март, който се казвал Коленд („който ражда”). Павел Серафимов открива, че едно време траките са наричали своя върховен бог Слънцето с различни имена, като някои от тях са: Сурегет, Сургаст, Сура… Именно от сур (слънце) идвала и нашата дума Сурва, смята Серафимов.
Когато благославят сурвакарите, всъщност отправят молитва към най-древното божество по нашите земи, останало непроменено, защото е считано за свещенно – Слънцето, защото без него няма топлина, няма здраве, няма живот. С прилагателното “сур” се свързват слънчев, божествен, силен, могъщ, сияещ, светъл, бял.
“Житен клас на нива, червена ябълка в градина, Сурва, сурва година”, пеят днес малките сурвакарчета, тупайки с дряновата си сурвакарка стопаните за здраве, изричайки новогодишния химн-благословия, наблягайки на благополучието, благоденствието, благодарността, святостта и светлината.
Дай ни, Боже, сура суровита година,
лу де си фодиме злату да си гледаме;
дур и златни канати руйну вину да си пиеме,
та и тебе, Боже, фальба да си фалиме,
чи ми седиш дур на небе,
та ми чиниш чуда дур на земета.
(Веда 1997а)
В тези светли и изпълнени с магия дни се ражда Новото. Нови надежди окрилят сърцата ни, ново начало стои пред нас, изпълнено с вяра, че имаме възможност да се преродим и бъдем по-добри.
Приканвайки Светлината в домовете си, ние изпълваме сърцата си с магическите слова на поетесата Маргарита Петкова: „Бог се роди, Коледо! Бог се роди!”. А коледарите и сурвакарите зареждат очакванията ни при завъртането на новото Коло със сила и благослов:
Да е здрава и честита! Да бъде!
Подготви: Петя Чолакова