„Сбирайте се, малки моми, малки моми и големи, да пееме пръстенете…”
На първи януари из средногорско се изпълнява един забавен магичен обичай, наричан един път „пеене на пръстените”, друг път „наричане на пръстени”, че и на китки. Известен е из цяло българско като „ладуване”, или „ладване”.
Плеяда изследователи на българските старини са записвали как се сторва този обичай в различните краища български, като най-много сведения за него дава Михаил Арнаудов в своите очерци по български фолклор, правейки паралели с подобен обичай, запазен в Гърция и Албания.
Ладуването „се мести”, както отбелязва М. Арнаудов – имайки предвид неговата топография, неговите елементи и датата му, като „слабее към северозапад”, а най-много подробности са записани от празнуването му в Източна Тракия, където става предимно на Еньовден. На север празнуването му се измества изцяло или отчасти на Нова година, по-рядко на Гергьовден. Тези наблюдения дават повод на М. Арнаудов да заключи, че „тези особености и обстоятелства вече сами подсещат за ширене на обичая от едно огнище на югоизток, при което не без значение за движението е аналогичната съдба на друг такъв обреден обред, именно кукерите. Запазени в най-свежа и най-старинска форма в Източна Тракия, тия карнавални игри по Сирни заговезни губят от първоначалния си смисъл и от почвената си сила, щом минат на север, за да избледнеят някъде съвсем и да се превърнат в крайно опростена и безсмислена забава. И ако кукерите се издават, при внимателна анализа и след исторически справки, като българска преработка на един гръцки обред, чието потекло ни отвежда към най-древни религиозни и магически традиции, имали бихме основание вече а pripori да се питаме дали подобно потекло нямат и моминските игри на Еньовден с техните поетически наричания и гадаения”.
Потеклото на записаните обичайни практики ни отвежда към най-древните религиозни и магически традиции, запазени от време оно по нашите земи – от местното население, чиито наследници сме ние днес – наследници на т. нар. „траки”, пеласги, великокойлалети и други, превръщайки ни в своеобразни пазители на завещаните ни вярвания и духовни практики.
Напяването на китките или на пръстените, наричано най-общо „ладуване”, едно време се е извършвало най-вече на Еньовден, но с годините се е преместило към Васильовден (днес в Средногорието се прави на този ден), но се среща и на Гергьовден, както отбелязва в своите изследвания Арнаудов – „най-често тия магии и гадания се прикрепят към Гергьовден, Нова година и Коледа, гадаенето по китки и пръстени, вършено у нас първоначално само на Еньовден”, споменавайки ритуала в с. Килифарево до Велико Търново. Ако напяването на пръстените става на Нова година, то срещу Ивановден момата взима един леген с вода, поставя две пръчки отгоре, като мост, туря водата под кревата и гледа какво ще сънува през нощта. „Когото сънува, него ще вземе”.
Михаил Арнаудов посочва описание на обичая и от Георги С. Раковски, като смята, че той (Раковски – бел. ред) „също не подозира, че се касае първоначално за един празник на Еньовден”. Емблематичният Георги Раковски разказва за обичая такъв, какъвто се е правел в Котел, свързвайки го със своята теория за запазени в старата българска вяра „индийски обряди”:
„В деня на св. Васил (Нова година) събират се във всяка улица девойките, натруфени с най-хубавата си премяна и накити, и донасят един чист медник с вода, в който всяка мома спуска пръстена си“.
В „Българска старина” Раковски пише, че водата е налята в медника още вечерта и че медникът, заедно със спуснатите там пръстени, е бил оставен да пренощува под някое дърво, най-често под трендафил. Във водата се турят трици, за да не се виждат и познават пръстените.
Събрани в кръг около медника, момите отпяват в стихове щастието на всеки пръстен, а едно малко момиче, нарочно избрано за това – и него забулват и наричат „булка” – вади след всяка отпявка по един пръстен. Всяка мома гледа с нетърпение да види дали е неин изваденият пръстен; тя тълкува за себе си нареченото в припявката. Ако е изпято: „Злата тояга из село бяга”, то значи, че момата ще се ожени за бирнишки син, – види се, защото в старо време лицата, които събирали царското даждие, са носили златни тояги.
Всеки пръстен се спуска до три пъти в медника и всеки път две и две девойки го отпяват. Могат да присъствуват на това „гадалище” не само моми, но и жени, и те тъй също спускат в медника пръстени, наричайки ги за синовете си, за да изпитат тяхното щастие в женитба; защото момци не се допускат на сбора.
Завършено гадаенето, водата от медника се излива на кръстопът, при което гледат кой ще мине пръв. Ако мине мъж, то значи отпетите наричания ще се сбъднат скоро; ако мине жена, нареченото щяло да се забави.
В своя статия от 1866 г. Петко Славейков съобщава за „ладуването“, сравнявайки го с т. нар. „клидон” у гърците – „подобен обичай знаели и българите, само че те го правели „по-тържествено и церемониално” и то не през лятото, а на зимния св. Иван или срещу 1 януари (Сурваки)“. По-подробно описание на обичая Петко Славейков публикува в главата „Ладанки” в подлистника си върху „българската митология” в „Цариградски вестник” през 1855 г.:
„Срещу Васил (значи на 31 дек. вечерта), която е по-стара в махалата мома ще събере пръстените на момците и на момите от нея махала, ще ги тури в едно бяло медниче в чиста вода и ще ги остави под открито небе, на звездите както казват. Сутринта преди слънце, собиратся, ако има река, край реката, ако ли река няма край някой извор; избират едно момченце или момиченце от 7 години надолу, но да бъде първаче; завързват му очите с кърпа да не види, накарват го да седне; турят в полите му медничето, прекрито с бяла кърпа и они ся налават изоколо на хоро; сключват хорото като да остане детето с медничето на сред; запяват един напев от ладанките, например „Китка босилек черкови мете” – ладо та ладо – секой напев по три пъти и три пъти обикалят с хорото че тогаз скупом изпяват пак три припева „извади момко (или момне) маламан пръстен”. Детето что държи медничето бръква и изважда който пръстен случи, тогази прегледат кой е той пръстен и като го познаят, оная мома, която е вчера собирала ръстените подава пръстена на ступана му и понеже този напев, китка босилек… е на грамматик който ще ся попи, или на попска дъщеря, говори му: „честита ти попадия (или ако е момин), честито, ти грамотниче, това ти лада напяла, да би с него живяла, и на коленце хляб яла”. Така следуват да играят, напяват и припяват сичките напеви и припеви (виж народните песни част IV) и на всекой припев детето вади пръстен, вижда го кой е и го дава речената мома с помянутата приповедка. И като ся искарат сички пръстени играят тогази общо хоро, което води детето що е вадило пръстените, но му отвързват очите. И като ся наиграят с появяването на слънцето разиждат ся. Тогази момата что е собирала пръстените завожда у тях детето, което е вадило пръстените и гощава го и така ся свършват Ладанките. Трябва да забележим че хорото що играят кога напяват не е като общите хора, но бива на чет пристъпки вам кам една страна“.
За празника, на който се „пеят пръстените” (ладуване), записки е направил и Любен Каравелов, като в Копривщица той се е извършвал на Нова година. Каравелов го описва първоначално в своя „Памятники…” от 1861 г., а после и в разказа си „Неда”, включен в неговите „Страници” от 1868 г.:
„На втория Бъдни вечер (срещу 1-ви януари) – когато стават и други обреди, пълни с „някаква си нравствена чистота”, която прави да е „весело и мило човеку” празнуването им в бащината къща – събират се на някое равно място момичета и невести, отсичат клон от крушево дърво, вземат един бял медник, напълнят го с вода и поставят долния край на клона в него. Момичета и момчета дават кой кръстенце или пръстен, кой гривна или гердан, и на всяко нещо е привързан босилек с червена нишка. Те се спускат във водата, в която е посипано малко брашно, и едно избрано момиченце – то трябва да има руса коса и сини очи – почва да ги вади. За всеки изваден белег се припяват от момичетата стихове, по които се гадае за съдба. Минал редът на всички, китките заедно с пръстените, гривните и другите неща се спускат пак в медника и русото момиче ги занася в къщата си, гдето стоят до другата вечер. На другата вечер момичетата и момчетата се събират пак, изваждат от медника китките си, окачват ги на крушевото дърво, потопено вътре, и захващат да пеят и да играят около медника”.
За „пеенето на пръстените” пишат още Цани Гинчев и Васил Чолаков. В „Български народен сборник” В. Чолаков дава две описания на обичая, извършван на две различни дати – В Панагюрище на Нова година, а в Пазарджишко – на Еньовден. Това своеобразно гадаене на пръстени и на китки в Южна България става главно на Еньовден, като според М. Арнаудов то е „еднакво в Източна и Западна Тракия”. За обичаят споменава и Т. Милков, записвайки как се е правел в Лозенград на „Янувден” – „женени и моми правят „Янюво буле – за да държал Господ берекета на земята, за здраве на хората и да се познае бъдещата чест на всекиго”.
В „Български народен сборник“ панагюрецът Васил Чолаков е записал някои интересни подробности в обичая, извършван в началото на годината: „В Панагюрище във всяка махала, събират се от махалата момите на едно място в тоя ден преди захождането на слънцето.“ Чолаков уточнява, че момите заедно отиват да налеят в котела вода, полагат го на земята на някой кръстопът, като турят под него ечемик, „а в котела вътре турят една сурватка, с която разбъркват водата„. Вероятно от това разбъркване със сурвакарка на водата в котела, в който ще топят момите пръстените в Панагюрско, се е пренесъл обичая в Средногорието да се отсича голямо дряново дърво, което да се кичи като сурвакарка и под него да се оставя менчето с пуснатите пръстени. „От събраните моми всяка пуска във водата в котела една китка, на която връзва нов пръстен, а невестите, събрани пущат китки с гривни калени или ентешета (сребърни гривни)“. Сред записаните наричания на пръстените са: „Коя е честита на много овце, говеда и коне„; „Коя е честита на стол да седне, свекру да сади, масло да крати„; „Коя е честита на много жълтици“; „Коя е честита да иде на Св. Иван“; „Коя е честита търговец да вземе“ – на коя мома е китката, на нея се пада нареченото щастие. Наричането са правело три пъти – момата вади китката, невястата нарича. Накрая всички минават покрай менчето и със сурвакарката разбъркват водата и пръстените, казвайки: „Здрава, здрава годинчице, и ти здрава и аз здрава, и тате и мама здрави“. Подобно поздравяват за всичките си роднини. Момците също разбъркват менчето със сурвакарката и поздравяват годениците си и изгорите си. В Мирково днес вместо да разбъркват водата в менчето със сурвакарка, разтрисат силно украсеното дряново дърво.
Из Бургаско обичаят се правел така: „На 23 юни, при заник слънце, по-първите момичета в селото се събират и определят къде да стане празнуването. Избира се една „честна и честита къща”, т. е. такава, гдето и двамата домакини да са живи и здрави; после една „честита мома”, т. е. първо чедо у първобрачни родители, която да донесе котел с „мълчана вода”; и най-сетне едно малко момиченце, наречено „Еня” или „Еньова буля”. Свършен изборът, те отиват вкупом в определената къща и я подготвят, като изметат двора, накитят къщата отвън и вътре и т.н. Честитата мома ще вземе един голям калайдисан котел и ще иде на кладенеца или чешмата да го напълни и донесе мълчаната вода, а другите моми ще приготвят китки от разни цветя, на които привързват сребърна или златна пара или пръстена си, както и особен знак, за да ги познават. Всяка ще приготви толкова китки, колкото члена има семейството ѝ. Тези китки се натапят в мълчаната вода, преди да се е добре стъмнило, после котелът се поставя на открито небе, пазен от домакина, и момите се разотиват. На сутринта, 24 юни, още преди изгрев слънце всички моми се пременят (в леки дрехи) и се събират в къщата на малкото момиче, което ще се накичи за „Еньова буля”. Обличат го в дрехите на някоя млада булка, която е обрекла премяната си за тая цел (при някое нещастие през годината), или изобщо в булчински дрехи, но така, че ръцете му да бъдат облечени само с ризните ръкави, през кръста да е опасано от „жилавика” (за якост) и от „еньовче” (за здраве) и на главата си да носи венец от същите растения. Една мома ще го вземе на раменете си право и ще тръгне напред, последвана от другите, които са наредени две по две и които пеят особена песен. Те ще заобиколят цялото село, като преминат през главните улици и отидат при всички кладенци – най-напред при оня, от който е черпана мълчаната вода. В някои села ходенето по кладенците става след изваждане на китките. При всички кладенци се играе хоро, водено от момата с Енята, и хорото обикаля три пъти кладенеца. После се връщат в избраната честита къща, за да вадят китките. То става така, че Енята , с привързани очи, сяда до котела с лице, обърнато към пладне, а четири моми, две срещу две, отпяват песничките, докато Енята бърка в котела. Извадени всички китки, момичетата и момчетата на хорището, гдето пеят и играят до вечерта”.
В Хасковско обичаят е правен по Гергьовден. На Гергьовден се събират момите и турят в гърне с „мълчешна вода” по един нишан – китка или пръстен. Завързват гърнето с бяла кърпа, турят го под трендафил и го оставят да пренощува. Заранта стават рано, играят хоро, пеят около трендафила и после вадят нишаните на двора, като ги припяват (по записки на Михаил Арнаудов). И в Неврокоп (Гоце Делчев) обичаят се е правел по Гергьовден.
В Еленско гадаенето по пръстени се е извършвало три пъти – по Сурваки, на Петровден и на Еньовден. На Сурваки едно време в Еленско момите вземали по един пръстен и отивали със стомни на кладенеца или на чешмата. Там чакали да дойдат и момците. Събрани всички, избирали една мома, на която дават пръстените си и се разотивали. След вечерята и намерените в питата наречени за късмет дрянови клечки, наречени за късмет, момата, на която са дадени пръстените, ги слагала в паница с вода, качвала се на къщата и ги оставяла там на керемидите. „На звездите стоят пръстените”, казвали момите. Като съмнело и минат сурвачките, но все още преди изгрев слънце, момци и моми се събирали на мястото, гдето се кладят седенките, и момата взема паницата с пръстените, слага ги в бакърче и ги занася за припяване. „Момите и момците правят едно хоро, турят в едно в средата бакърчето, забулено, и до бакърчето една мома, пак забулена, която да вади пръстените”. Три пъти се припява един пръстен и тогава се дава на момата, на която е. Припяват се и пръстените на момците, като „всичко става с много смях и шум”. Вечерта моми и момци играят хоро.
В с. Ледник, до Велико Търново, обичаят ставал на Водокъщи (6 януари) е записал отново Михаил Арнаудов. В обичаят тук е включен червен пояс с ресни, с който забулват „булката”. Момите биват дарявани с брашно, сирене, сланина, пастърма, лук и друго, „а едно момиче взема бакърче с малко вода и една китка босилек, да ръси с нея”. Наричат в с. Ледник момичетата, които вземат участие в обичая – „сивуйница”. Момите-сивуйница ходят от къща на къща, особено в онези, в които има ергени. Пеят специална песен и ръсят ергенина, като му честитят напетата мома, която ще вземе, а ергенина пуска в менчето няколко петачета.
В Плевенско пръстените пеят и момите, и момците – на Гергьовден. Пръстените си топят в гърне, покрито с кърпа, като наричанията се повтарят. И в Ловеч припяването на пръстените ставало на Гергьовден, а в Тетевен – на Васильовден.
В Елин-Пелинско припяването на пръстените става на Нова година, като момите се събирали в събота на селското „геренче”. Една мома – най-голямата от всички и която има живи родители – взима знаците (пръстени, гривни, чопрази) и поръсва с китка босилек, на която са привързани четири медни пари. Характерна е тук песента „Свет се бере, пръстене да топи, Василео моме…”. „След като сутринта се извадят пръстените, момата завърта котлето и плисва водата върху другарките си, заливайки ги, както свари”.
Днес в средногорските общини се възпроизвежда обичаят „Пеене на пръстените” , но с твърде малко запазени детайли от него. Възпроизвеждат го самодейците от местните читалища в Мирково, Челопеч, Чавдар, Копривщица и Пирдоп на Сурваки, а в Душанци се извършва на 14-ти януари – по стар стил Нова година.
В Средногорието се кичи голямо дряново дърво и под него се оставят пръстените да „пренощуват под звездите”. По-старите изследователи не са писали за правенето на своеобразна суровачка и няма сведения откъде се е притурила тя към обичая – вероятно да замести трендафила, под който се слага менчето с пръстените на Еньовден, или крушовото дърво, както се е правело в Копривщица. Голямото дряново дърво момите накичват с нанизи пуканки, чушки, сини сливи – така, както се кичи и дряновата пръчка от сурвакарите. Около накичената дряновица се извива право хоро и се пее характерната за този край песен на здравеца – „Здравко Янко, цвеке меризливо”… И тази песен нашепва, че едно време обичаят се е правел на Яновден и Янко е характерен образ в нея.
Вариант на тази песен е записал и Димитър Маринов в своите изследвания на българската народна вяра, описвайки обичая в „Жива старина“:
„Пеене пръстените е обред, с който се свършва втората кадена вечер или Сурваки. Пеене на пръстените става по следния начин. Момите от една махала в селото ще се съберат в една къща, ще вземат бял котел, ще отидат да донесат прясна вода. Пази се обаче от тая вода никой да не пие, нито да бръкне в нея. Тая вода тука се казва василева вода. Тоя котел ще се сложи всред къщи и около него ще се съберат всички моми и момци от махалата и всеки е приготвил своя пръстен.
Една от момите ще клекне пред котела и ще поема от всякого пръстена му; тоя пръстен ще се спусне във водата. Като го пусне, момата ще разбърка водата на кръст и ще извика:
Здрава, здрава, Дойке ле, годинчица!
И ти здрава, и аз здрава!
Додето тая мома пуска пръстените, други няколко моми, хванати през рамо, в кръг около котела пеят:
Берете се, Дойке ле, малки моми!
Да пееме, Дойке ле, пръстените.
Сливи цъфтят в горна страна!
Не са сливи, Дойке ле, пръстени са.
Девер снаха, Дойке ле, води през мостове,
От хубости, Дойке ле, невестини,
Мостове са, Дойке ле, разлюляха.
(песента е от Панагюрище и е записана 1898 г.)
След това покриват котела с една бяла кърпа или с месал, изнасят го навън и го гуждат да пренощува под звездите.
На другия ден много рано, у зори и преди слънце, същите моми и момци се събират в същата къща. Внисат котела в къщи, гуждат под него ячмик. Сега се нареждат около котела на кръг, уловени за раменете, а едно малко момиче, малко забулено с кърпа, сяда край котела. То в дадения случай се казва булка. Другите моми играят тихо хоро и пеят припевките. При всяка припявка булката бърка в котела и изважда който пръстен налучи. Гледат всички чий пръстен е изваден и сравняват с припявката, та разгатват кого ще земе момата или момъкът…
В Тетевене също носят вода в бял котел, като тука пръстените нанизват на дрянова пръчка и отнисат котела край реката или кладенеца. Тук играят и пеят около котела с водата:
Провикна се Здравко из гора зелена!
Здравко, горска билко миризлива,
Що не додат моми да ме берат
Или са се Босилку предали?
Здравко, горска билко миризлива,
Че язе сам и зиме, и лете, Босилко е веднъж в годината.
Без мене се булки не венчават,
Без мене се деца не кръщават,
Зиме лежа под дебела пряспа,
Лете седя под дебела сянка”…
Вариант на песента е записан и от Копривщица, в Юбилеен сборник „Копривщица”, 1938 г., с уточнение, че се пее на припяване на пръстените – ладуване:
Провикна се здравко ог камъка,
провикна са от столоват камък: (2)
– Що не додат моми да ма берат,
или са са с босилко поднеле?
Босилко е лете три месеца,
зелен здравко и зиме и лете –
лете лежа под дебела сянка,
зиме лежа под дебела пряспа.
Кога мине сиво стадо през мене,
размерише цяла гора от мене.
Без мене са дяца не кръщават,
без мене са моми не годяват,
без мене са булки не венчават,
че е здравко и зиме и лете,
а босилко веднъж в годината.
Независимо кога се въпроизвежда този стародавен обичай – дали по Суроваки, или на Янинден, дали по Гергьовден или на Петровден, важното е, че остатъци от него все още се пазят и днес, устойчиво засадени в народната ни памет. И дори да не ги правим точно както е било и да не разумяваме смисъла им, те са тук, за да напомнят за богатото ни и пъстро минало, което още не си и е заминало, а се възродява с всяка една година. И лека полека на места се прави в пълнота и със старание да пребъде така, както са се запазили искрици от него хилядолетия!
Подготви: Петя Чолакова
Използвани сведения от Васил Чолаков, Димитър Маринов, Петко Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Раковски, Любен Каравелов и др.
Снимките са от тазгодишното възпроизвеждане на обичая „Пеене на пръстените“ в село Мирково, Софийско (1-ви януари 2024 г.).