Душанци продължава да съхранява съкровищата на българския бит и обичаи. На 14-ти януари по стар стил е Васильовден (Нова година), на който се извършва ритуала „Пеене на пръстени” – наричания и гадаене, пожелания за здраве, дълголетие, плодородие и благополучие. Обичаят носи много емоции и хубаво настроение на всички, които пускат своя накит в ритуалното котле и с трепет очакват да чуят това, което ще им се падне от наричанията.
Неуморните душански самодейци не пропуснаха да отбележат подобаващо празника. Около отрупаният с плодове и украса дрян, се завъртяха типични български хора и мегдана оживя, огласен от звънливите гласове на народните певици от читалището. Пъстротата на носиите им контрастираше с бялата премяна на Балкана и нашепваше стари предания.
След традиционната запявка, гайдарят извади един по един нишаните от котлето, съпроводено със съответното наричане-пожелание за професия, богатство, задомяване, материални придобивки.
Из „Български светци и празници: ритуали и забрани, гадания, предсказания и…” с автор Лилия Старева:
Срещу Васильовден моми носят при пълно мълчание мълчана вода от извор в бял бакърен котел. Поставят го под трендафил да пренощува под звездите. Пускат се вътре пръстените на момите, завързани с червен конец, или китки с ябълки, покриват го с червена престилка. Сутринта в ранни зори, преди изгрев слънце, хората се събират в къщата или на площада. Преди всички едно малко момиче „булка”, майчино и бащино (което означава, че си има и майка, и баща), забулено с кърпа, вади пръстените или китките наслука, а зад него моми, хванати за рамене, играят хоро и припяват. Наричат за кого ще е пръстенът, за красив и добър, за богат („Сребърно рало, златна копраля”) или беден („Босо зайче на пъртина”), за ковач, орач, пастир („У, бре, де, бре, въз дъбрава”), учител („На стол седи, перо държи”), за всичко, което пеят припевките, а те знаят много… И както се случи, каквото припеят на пръстена или китката, такова, казват се случвало.
