Христо Димитров Измирлиев е роден на 18 септември ст. ст. (30 септември н. ст.) 1898 г. * Творческите завоевания на Смирненски остават с непреходната сила и борческия устрем на епохата, в която живее и твори.
Неговият момчешки профил се откроява очертан с огнена линия в историята на българската литература и остава непоклатим повече от един век. След като е дебютирал със своите злободневки и пародии, със закачливите си „маргаритки“ и хуморески, изпълнени с ирония и младежка закачливост, неговият истински топъл и завладяващ глас прозвучава в книгата му „Да бъде ден!“ (1922) и тази категорична идейно-естетическа повеля го налага като незаменим „поет на огнените гриви“ (Г. Бакалов), определя неговата творческа значимост и гениална висота.
Почти половин век след като са отпечатани Ботевите стихотворения този нисичък, възмургав юноша от столичния квартал Ючбунар, днес „Илинден“, заселен с българите, принудени да напуснат родните си огнища, пръснати из цяла Македония, свърза борческата традиция, начертана от неговия велик предшественик, с повелите на едно ново революционно време и я направи водеща и непобедима. Това веднага доловиха с изострените си социални сетива Христо Ясенов и Гео Милев, както и по-младите автори, които идваха с порива и гибелта на септемврийци: Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Младен Исаев, Христо Радевски, Георги Караславов и др. Не случайно Радевски определи кратко и решително веруюто на своята генерация: „Тъй както Смирненски да пея, тъй както Ботев да умра!“ Върхът достигна Никола Вапцаров, умирайки със заветните стихове от „Хаджи Димитър“!
Христо Смирненски няма пряк учител в литературата, но той бързо усвоява уроците на наши и чужди творци и с една завидна лекота претопява чуждото влияние, за да избистри своя стих и го направи искрометен и неповторим. Силно впечатлителен и сам идещ от пролетаризиращите се бедняшки среди на софийските покрайнини, поетът много бързо узря за своята участ и за участта на улицата, на тълпите, на въглекопача и пролетария – и не случайно това е отбелязано още в заглавията на стиховете му. Децата на града, Братчетата на Гаврош, Босоногите деца са образите на състрадание и болка, това са неговите безименни братя. Като тютюноработничките и той носи жълтата гостенка и тя ще протяга ръка, за да отнеме въздуха и светлината в неговия млад, чист и неопетнен живот за много късо време.
Светът на Смирненски е изпълнен със социални контрасти и разбити съдби, това е свят на страдание и мъка, на непосилен труд за парче хляб, на непостигнати мечти и жажда за живот. Но в него постепенно се надига и кънти песента на робите, ражда се колективната воля за ново бъдеще, пулсира мощното сърце на пролетарската солидарност. С възгласа за Първи май вече се оформя едно будно съзнание, което очертава образа на новия герой на епохата и Смирненски го вижда вече въплътен в комунаря Делеклюз, във водачите на спартакистите Карл Либкнехт и Роза Люксембург, в Северния Прометей от Съветска Русия, в смелия, останал сам на барикадата, Йохан… Червените ескадрони се превръщат в мощен символ на това настъпление, което преминава през всички прегради, което носи победното ехо на революцията.
„Който не е способен да обрисува всичко – дворците и порутените хижи, чувствата на нежност и жестокост, ограничената в семейния кръг обич и общочовешкото милосърдие, прелестта на растението и чудесата на архитектурата, всичко най-радостно и всичко най-ужасно, съкровения смисъл и външната красота на всяка нация, с една дума – всичко – от видимото до невидимото, от небето до преизподнята, – той не е поет в необичайния смисъл на това понятие“ – пише Шарл Бодлер. Нашият безсмъртен творец се побира изцяло в определената рамка за поет от автора на „Цветя на злото“. Идейно-емоционалната палитра в цялото творчество на Хр. Смирненски е изумително богата и това допринася изключително много да се възприемат по-непосредствено темите и проблемите, които го вълнуват, да се почувстват по-осезателно и силно неговите послания, да се разкрият мислите и чувствата на героите, които той избира и иска да пресъздаде. С впечатляваща лекота той започва от ученическите закачки, с казармените неволи – дисциплинарни или амурни, с тревожното и напрегнато всекидневие на столичани по време на празници или в сивите грозни кални делници, продължава с критичното вглеждане в политическата действителност, без да подминава международното положение, за да покаже саркастично наши и чужди дейци – министри и политици… В края на дните си с мъдър и горчив сатиричен размисъл рисува стълбата в една приказка, която никога няма да загуби своя дълбок подтекст и ще стане негов своеобразен завет към тези, които искат да се посветят на работниците и тяхното положение, които искат да променят света и живота на милиони хора.
И в поезията и в прозата му се редуват веселие и маскарадна широта, закачливост и добродушие с остро недоволство, класов гняв, морално възмущение, естетическо отрицание, затова възприемаме произведенията му с тяхната сякаш привидна лекота и неподправеност, с душевната чистота и нежно съчувствие. Смирненски не е автор, който естетизира злото, но го вижда в неговите социални измерения, в пролетарската му реалност и го показва с реалистична пълнота – от стачните битки с капитала и Златния телец до електрическите глобуси в центъра на София и локвите, в които снежинките стават на кал. Тези мъчителни Зимни вечери на студа и ужасяващата мизерия, които царят в кирпичените домове от покрайнините, където смъртта е толкова чест гост, изпълват с една особена атмосфера лиричните му опуси, защото в тях няма място за радост. Сам той е неразделим от тази потискаща сивота и леден мрак.
В своите критически прозрения прозорливо точният Сент Бьов казва: „За да предугадим душата на някой поет или най-малко обсебващата го идея, трябва да потърсим коя или кои думи се срещат най-често в творчеството му. Те ще ни наведат на преследващата го мисъл.“ В произведенията на Смирненски думите, които ми звучат най-отчетливо за неговата поетика са: земя, братя, град, улица, вечер, деца, светлина, кръв, сърце… Една по-голяма прецизност би могла да открои и други, но в случая обръщам внимание на онези прости лексеми, които в различни метафори намират художествено превъплъщение или достигат алегорична трактовка на лица и събития. Макар и силно повлиян от символистичната поетика, той я използва с оглед на своите художествени търсения, съумява да й придаде нужната звучност, да я направи понятна и близка до своите трудови читатели. С годините Смирненски би могъл да направи още по-ярко трактовка, да извая мислите и идеите, които го вълнуват, с по-голяма дълбочина и сила, да превъзмогне редица повторения и някои еднообразни интерпретации, да засили художествените инвенции и разшири обхвата на проблематиката.
Едно от най-големите завоевания на неговите идейно извисени песни, е тяхната модерна ритмика. Младият автор има невероятен усет за стиховата метрика, за силата или умереността на тона, за звуковата изразителност. В това отношение той естетически сякаш се доближава до разбирането на Верлен, който търси музиката на стиха, и който наши автори като Яворов, Лилиев и Дебелянов следват в своите творби. Но той е изненадващ с формата, която придава на своите мелодични стихове, постигайки такава завършеност, която не малко, и то доста даровити поети, не са постигали на неговата възраст. Тук щедростта на таланта му носи целия блясък на откривателството и художествената инвентивност.
И още нещо, твърде съществено, което е и своеобразна поука за много нови творци, и което ще прави Смирненски винаги актуален – той има биография, идва като бежанец със семейството си като носи патриотичния борчески дух, веднага откликва на значими и остри въпроси, независимо къде е – на училищната скамейка, в казармения строй или в редиците на трудещите се. Пише отговорно и честно, заема открита гражданска позиция, без да се бои от властта и нейния смазващ апарат. И още – свързва се с една мощна идея, която във времето е претърпявала и претърпява своите поражения, побеждавала е и е отстъпвала, но остава неотделима от жаждата на милиони хора, на всяко поколение за светлина, свобода, висини… От бунтовете в древния свят до Френската революция с нейните лозунги: Свобода, Равенство, Братство и Парижката комуна, през всички революции на XIX век и тези, разтърсили ХХ век, на неспирните конфликти и социални трусове изпълващи нашия информационен век – човекът ще воюва за справедлив и добър живот!
Когато си мисля за неговия преждевременен край ми иде да попитам с гневния въпрос на вече цитирания автор от „белязаните духове“: „Нима съществува някакво демонично провидение, което подготвя злочестието ни още от люлката?“ Шарл Бодлер, който пише своите „Литании към Сатаната“, е имал пълно право да зададе този стряскаш въпрос. Сякаш с някакво вътрешно предчувствие Смирненски е творил така трескаво, неудържимо страница след страница, изповед след изповед, стих след стих… Обречеността на това „слънчево дете“, както го нарича Антон Страшимиров, не му позволява да разгърне цялото богатство на своята дарба, но малкото жизнени сили, които е имал в крехкото тяло, са трансформирани от духа в мощен заряд, който достига до нас все така енергичен и побеждаващ врагове и отрицатели. Въпреки календарната мярка за изминалите 120 години от неговото рождение, Христо Смирненски остава все така млад, а творчеството му ще вълнува истинските му почитатели и следовници завинаги!
доц. Стефан Коларов