И двата празника са подвижни, но винаги са в неделя. Месни заговезни – осем седмици преди Великден, Сирни заговезни – седем седмици преди Великден.
Празнува се за здраве и берекет. Седмицата между тези две недели се нарича Сирница; нарича се така, защото тя е подготовка за Великия пост. Като блажни се ядат само млечни и яйчени ястия. Думата заговезни идва от заговявам, започвам да постя. В съботата преди Месни заговезни е Голямата задушница, когато се поменават всички мъртви.
До Сирни заговезни трябва да приключат всички сватби (от Петковден до Сирница).
През седмицата – в сряда, петък и неделя се връзват люлки и момците и момите се люлеят за здраве. Също така през цялата седмица (или само на Сирни заговезни) се палят огньове и пак за здраве се прескачат; после около тях се играят хора и се пеят песни. Затова празникът се нарича и Поклади.
Някъде е разпространен обичаят оратници (оруглици) – това са факли от слама, които всеки стопанин завърта около главата си; така се прогонват бълхите от всяка къща.
Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалена стрела в двора на момата, която харесва. Обикновено това продължава до късна нощ на Заговезни. Семейството на момата стои будно, за да гаси, ако трябва, пламъците. В това време момата събира стрелите – колкото са повече, толкова тя е по-горда пред дружките си, защото е харесвана.
За трапезата на Заговезни се приготвят баници със сирене, варени яйца, варено жито, бяла халва с ядки. На трапезата се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се привързва и се спуска от тавана яйце или парче халва. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки се стреми да хване яйцето (халвата) с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав цялата година.
На Сирни заговезни по-младите искат прошка от по-възрастните: деца от родители, кумци от кумове. Позволени са волнодумствата на младите, забранени иначе през другото време на годината.
***
В най-общ смисъл обредността на Сирница е подчинена на подготовката за 49-дневния пост до Великден. Затова и носи идеята за „последно облажване“. То би могло да се разглежда в два плана. Първият е свързан с храната, която вече не е месо, но все още е блажна (от животински произход) – сирене, яйца, масло. Такова смехово, „последно“ опитване е обичаят хамкане. Като подготовка за пост би могло да се тълкува и ритуалното очистване от бълхи чрез огън.
Вторият план е социалният: забраната за сватби след Сирни заговезни; разрешаването на волнодумството по време на Сирница също предшестват и маркират бъдещия пост.
По принцип постите в народните представи са въздържане – и по отношение на храната, и в сексуално отношение. Те са своеобразна магия, която трябва да предизвика плодородието. В традицията постът е временна смърт, след която задължително следва ново раждане. В този смисъл постът е равен на зимата, на погребването в земята на житното зърно. След зимата идва пролетта и съответно – покълването от земята на зърното. Следователно чрез наложеното безплодие, чрез девствеността ще се предизвика завъртане на цикъла към плодовитост. Тези представи логично се свързват със сезонната промяна – към пролет и лято.
Паленето на огньовете, хвърлянето на запалените стрели също насочва към по-древни култове (например към тракийската богиня Бендида). Стрелите (в случая – фалически символ), огънят, схващан като соларен знак, мъжко начало, разкриват продуциращата, оплодителна функция на ритуалите. Тя е предадена в успоредяване между природните и социални реалии: затоплянето – оплождане на земята от слънцето от една страна; от друга – запалването (също равно на оплождането) на усвоеното, моминско пространство.
И така, общият смисъл на Сирнишката обредност е да се повлияе магически (имитативно, инициално, катартически) върху бъдещото плодородие, да се осигури реколтата и да се продължи родовия ритъм.
Из „Народният календар“, Томислав Дяков, 1993 г.
Снимките са на обичаят „Рогач“, възпроизвеждан всяка година на Месни заговезни в село Оборище, Панагюрско!