Автор: Симона Велева
Източник: Women’s History – www.jenskaistorya.com
Интересна и малко изв
естна е историята на Мария Влайкова (неизв. – 31 дек. 1926), родена в Битоля. Много по-известен от нея е нейният съпруг Тодор Влайков (1865-1943), бележит писател, общественик и деятел. Нейната работа и живот обаче, заслужават също достойно внимание. През февруари 1926 година Мария построява знаменитото и добре известно в София “кино Влайкова”, което и до днес носи своя автентичен стил и е едно от културните богатства на квартал Яворов в София.
Мария е учителка по професия. След като завършва Старозагорската гимназия, тя отива в Македония, където преподава 6 години като главна учителка в Охрид, Битоля и Солун. След като се омъжва в София за Тодор Влайков, започва своята просветна дейност в столицата. Виден културен деятел, Мария решава да построи известното кино на свой парцел от 465 кв. м. на бул. “Иван Асен II” № 9, до Орлов мост срещу Борисовата градина.
Строежът започва през 1925 година. Мария хвърля всичките си сили, средства и усилия за построяването му. Тодор Влайков ѝ помага, разбира се. В свои спомени Ран Босилек ще каже, че с очите си виждал как Тодор и Мария носели камъни и тухли с ръцете си и ги нареждали. В строежа тя влага всичките си средства и ипотекира цялото си имущество, като дори изпада в дългове, заради него.
Целта на киното е била, а и до днес е да бъде средище на творчество, просвета и култура. Ето защо, Мария завещава киното на Министерството на народното просвещение (МНП), като във своето завещение от февруари 1926 г. написва: „големият успех на кинематографа, разумно уреден и контролиран, който може не само да достави висша естетическа наслада, но може да служи за възпитание на младото поколение и на народа, зароди у мене идеята помощта, която имах желание да окажа на театралното дело у нас, а чрез туй и на народната просвета, да се свърже със създаването на един народновъзпитателен кинематограф“. За целта тя решава да построи удобен киносалон, който да се ползва за литературно-музикални вечеринки, народни четения, сказки и пр., „въобще да бъде културно огнище, разсадник за просвета“, а от приходите да отпуска „помощи и стипендии на млади даровити артисти от Народния театър за тяхното усъвършенствуване“, като издържа в чужбина шест души от най-добрите и даровити български артисти, трима от които да бъдат от Македония. Между избраните трябва да има една оперна певица, един оперен певец, една драматична артистка и един драматичен артист, един даровит писател, който да пише „народни исторически драми“. Последният да се усъвършенства в областта на филмовото изкуство с цел „да се възпроизведе на филм цялото българско минало още от епохата на Симеона, Самуила, Асеновата и други светли епохи; всички паметници, крепости и манастири и ние да представим пред чуждия свят и бъдещето наше поколение историята на нашето отечество, на стара, велика България“. Всички кандидати трябва да бъдат „въодушевени от любов към театралнотo дело и да служат на народното изкуство…, да обичат своето отечество България, да милеят и се трудят за преуспеванието на България, да бъде тя велика, силна и културна“. Едно от условията на М. Влайкова е еднодневните приходи от салона да се оставят в края на всеки месец на хористите и оркестрантите на Народната опера за нейно възпоменание – „за възпоменание на голямата любителка на музиката, на всички други изкуства, на всичко, що е прекрасно и добро“.
След смъртта на М. Влайкова дарението е прието със закон от XXII ОНС на 23 септ. 1928 г., утвърден на 16 окт. с.г. с указ на цар Борис III. Законът урежда прехвърлянето на собствеността върху театралния салон на МНП, което от своя страна поема ангажимента да довърши постройката и да покрие ипотечния дълг, възлизащ на 250 хил. лв. Специално назначена комисия оценява към 30 юни 1927 г. сградата и имота на ок. 1,1 млн. лв. (салон – 825 хил. лв.; място – 232 500 лв.). Същата комисия преценява, че за окончателното довършване на постройката и за ремонт са необходими още 250 хил. лв.
От 4 юли 1926 г. сградата е наета от Петър Д. Кирамахов, а от 21 септ. 1927 до апр. 1936 г. в нея се помещават художественото ателие и дърводелската работилница на Народния театър с годишен наем първоначално 44 хил. лв., намален впоследствие на 34 хил. лв. От 11 апр. 1936 до 1 апр. 1940 г. в помещението с договор е настанен Държавният ученически кинематограф. След закриването му инвентарът е предаден на МНП, което насрочва за 30 апр. 1940 г. търг с тайна конкуренция за отдаване имота под наем за периода апр. 1940 – 31 дек. 1942 г. Търгът е спечелен от Тодор Колев Йорданов с годишен наем 171 204 лв. Няколко месеца по-късно той го преотстъпва на новообразуваното акционерно д-во „Филм“, а след ликвидиране на последното през 1942 г. договорът за наем е прехвърлен на Стилян Георгиев – кино „Виктория“.
Наемите от салона се внасят в създадения благотворителен фонд „Мария Влайкова“, чийто капитал към 1 септ. 1933 г. възлиза на 343 721 лв., ян. 1939 – на 276 918 лв., ян. 1944 г. – на 981 054 лв., ян. 1947 г. – на 2 412 500 лв., държани в облигации от БДЗ и текущи сметки в БНБ и БЗКБ. Приходите идват от наеми и лихви, а направените разходи са главно за поддръжка и ремонт на фондовия имот, за панихиди и молебен в памет на дарителката. През 1941 г. от фонда са изплатени за ремонти 13 400 лв., през 1942 г. – 27 993 лв. Няма данни за изразходване на средства за осигуряване на стипендии.
При бомбардировката над София на 29 срещу 30 март 1944 г. киното изгаря заедно с инвентара. Наемателят Стилян Георгиев възстановява сградата през същата година със свои лични средства, като влага 710 177 лв. На 15 окт. 1944 г. киното започва отново да функционира, но е реквизирано от Столичното военно комендантство за нуждите на армията. По-късно Стилян Георгиев изразходва още 408 400 лв. за преустройство на сцената и за допълнителен ремонт.
Още в началото на 1945 г. кварталното народно ч-ще „Антон Страшимиров“ моли и получава съгласието на МНП за преотстъпването на сградата за негови нужди. През дек. 1946 г. с мотива, че експлоатирането на киното от частно лице не отговаря на волята на дарителката, Министерството на информацията и изкуствата иска от МВР издаване на заповед за принудително му изземане за нуждите на читалището. Комисията за настаняване на държавни, общински учреждения и обществени организации при Софийския областен съд постановява решение, с което ч-ще „Антон Страшимиров“ се настанява в сградата и получава инвентара и апаратурата. За 19 ноем. 1947 г. е насрочено принудително въвеждане във владение. Окончателното решение се забавя поради законови пречки за развалянето на договора с наемателя и необходимостта от възстановяване на вложените от него средства за ремонт и инвентар. С постановление № 7 на МС от 6 апр. 1949 г. сградата е отстъпена за вечно ползване на ч-ще „Антон Страшимиров“.
Източници:
ДВ, № 167, 23 окт. 1928; Македония, № 96, 5 февр. 1927;
Дн. на XXV ОНС, III р.с., 1942, кн. 2. Приложение, с. 7. (М. Тодоракова)
Снимки: bnr. bg, programata. bg © Снимка горе дясно: Виктория Лекова