На 21-ви май православната християнска църква почита светите равноапостоли император Константин Велики и майка му Елена. През 313 г. император Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия в Римската империя и започва усилено строителство на християнски църкви и манастири. Царица Елена посещава Йерусалим, открива животворния Кръст Господен и също издига много църкви в града, на Елеонската планина и във Витлеем.
В България денят се знае като Костадиновден и е особено почитан в Странджа планина, където в огъня играят нестинарите, като корените на огнените ритуали се губят в древните времена. Целият месец май са наричали едно време Костадиновски месец, още Спасовски и Цветен.
„Нестинарството е характерно само в Кърклисийско (Лозенградско), и то само в някои села“, пише етнографът Димитър Маринов, описвайки обреда. Главният нестинар е по наследство, както по наследство е и нестинарството. Той не се избира, а назначава от главния нестинар или при дълбока старост, или при смъртното легло. Само главният нестинар може да предава на другите нестинари силата и вдъхновението. Неговата къща е свята, защото в дома му има един вид параклис, укичен с икони: св. Богородица с Исуса на ръце, Иисус Христос, св. Предтеча, но иконата на св. цар Константин и царица Елена са на първо място и най-голяма. Пред нея имало железен светилник. На 21-ви май тя се окичва с венци от живи цветя.
Според народната вяра денят на Свети свети Константин и Елена е преходен – от пролет към лято, а играта в огъня е Божа дарба. Докато изпълняват танца в жаравата под звуците на „нестинарска свирня“, нестинарите имат видения за бъдещето, говорят с мъртвите и проракуват. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушка в чувал“, затова и деня се тачи за предпазване от градушки.
Мъжете, които си харесат булка на този ден се считат за големи късметлии, тъй като тя ще бъде отлична домакиня и ще ги дари със синове. В някои български краища на този ден момчета и момичета в предженитбена възраст, както на Гергьовден, връзват люлки на плодно или здраво дърво (бук или дъб), люлеят се и пеят любовни песни. Люлките са слънчеви, т.е. отново свързани с благовейното светило, което дарява светлина и топлина. Огънят също е изразител на слънцето. В някои части на Централна Северна България на този празник кършат филизите на лозите, затова го наричат Кършан – след приключване на тази дейност край лозята се организира обща трапеза с вино, песни и хора.
Сред християните в Родопите денят на Св. св. Константин и Елена е известен като Предой, Предуй, Мандра или Отбив. Поради по-късното настъпване на пролетта в планината и възможността да бъдат изведени овцете на паша, на този празник се спазват пастирските обреди, които в други български области са характерни за Гергьовден. Около празника или на самия ден стопаните изкарват стадата си и ги събират на няколко общи мандри край селото. Тогава се отделят агнетата от майките, започва общото доене на млякото и разпределянето му между стопаните.
След приключване на доенето стопаните и овчарите сядат на обща трапеза. На нея, подобно на Гергьовден, се поднася от прясно издоеното мляко и други млечни произведения, като кисело мляко, сирене, извара и т.н. Задължително се коли курбан – в деня преди празника от стадото се избира някое от най-охранените агнета или шилета. В едни селища някой от стопаните дава животното, а останалите събират обща сума и го плащат, а в други случаи курбанът се дарява „от сърце“.
Около Константин Велики витае митичност и тайнственост. Важен момент в неговия живот е видяното в небето знамение, описано в житието „За светия велик цар Костандин и майка му Елена“, писано на гръцки език от Агапий Критски:
„В петата година от неговото царуване отиде да се бие с варвари край река Дунав. И видя много варварска войска. Уплаши се да започне битка с варварите, стоеше смутен и се чудеше какво да направи. Погледна небето и видя кръст, направен от звезди. И с гръцки думи бе написано: Константине, със светия кръст да побеждаваш враговете си. Тогава запита войниците си: На кой бог ще да е това знамение? Един християнин му каза: На този кръст бе разпънат Христос. Константин направи от желязо кръст, постави го на високо дърво и го понесе пред войската. И тогава победи своите противници“…
Както отбелязва Петко Атанасов в своята книга „Величието на Константин и нашата участ“, видението на император Констинтин не е описано еднозначно и вероятно не е само едно. Той е открил в панегирик №7 от 310 г. интересно описание на Константиново видение:
„…Като се отклони от пътя си, за да отиде в този Храм, най-красивият на света, или по-скоро при бога който се намира в него, там го и откри, зная със сигурност, о, Константине, ти видя твоя Аполон, придружен от Победата, как ти дарява лаврови венци и с тях тридесетгодишна поличба, видя го и позна себе си в него и вече всички храмове (на Аполон) те зоват, а повече от всичко нашият Аполон (този от Отьон)“.
Петко Атанасов уточнява, че Аполон е Слънцето и може да се тълкува, че Константин е видял Слънцето със знака на победата на небето, като с това историята за явлението „небесен знак“ става още по-мистична и интересна.
Около личността на Света Елена, наречена Константинополска, също има много неизвестни и витаят различни легенди. Според някои тя е била дъщеря на ханджия, омъжена за Констанций Хлор – бащата на Константин наречен Велики, но той се развежда с нея и се оженва за Флавия Максимиана Теодора. Когато Констатнин става император на Римската империя, Елена става августа. Нейният празник в Римокатолическата църква е на 18-ти август.
Във Великобритания се разказва легенда, в която се твърди, че Елена е дъщеря на краля на Британия Кол от Колчестър, който се съюзил с Констанций, за да избегне война между Британия и Рим. По-нататък Годфрид заявява, че тя била отгледана като кралица, тъй като нямала братя, които да наследят престола на Британия. Няма доказателства, които да потвърдят легендата.
В своята книга „Отключените пътища на богомилите“ Христо Буковски описва забравеното място, където е погребана Света Елена, намиращо се в софийския квартал „Лозенец“, на хълма наречен „Кръста“. Едно време там са се стичали поклонници, които търсели изцеление и прошка. На този хълм едно време е имало светилищен комплекс, разположен на 3000 кв.м., от който сега са останали единствено руини и три вкопани саркофага. Смята се, че на това място през 342 г. се е състоял Сердикийският събор, за което споменава в пътеписа си французинът Луи Жедоен, посетил българските земи през първата половина на XVII в. Между София и Витоша, пише той, има “малък параклис, запазен като местна Мека, където някога е заседавал прочутият Сердикийски събор”. (Стефан Пейчев, “Обществената атмосфера в града в българските земи през погледа на западноеропейски и османски пътешественици от XVI и XVII в.”).
Видният изследовател и историк доц. д-р Веселина Вачкова изяснява, че местното предание свързва „Кръста“ с Кръстното знамение, получено от св. Константин, което той получава при отправянето на война с варварите на Дунав, като изхожда от тезата, че всъщност въпросната връзка на местността (и изобщо на Сердика-София) със Светия кръст е твърде вероятно да се развива не по линия на св. Константин, а най-вече на майка му – св. Елена. Според една стабилно наложена най-късно от седемнадесети век традиция, св. Елена е била родена в София. Доц. Вачкова пояснява, че „вярата, че св. Елена не само е родена в Сердика, а и мощите й са се намирали тук поне до края на четвърти век, е доста логично обяснение на едно от най-знаменитите събития в софийската история – отбелязаното заседаване на Втория вселенски събор (342-343, на картата – 347 г.)“.
В своята задълбочена публикация доц. д-р Вачкова споменава и наложеното Еленино име в местната топография, посочвайки като пример Еленската базилика край Пирдоп. Единственият храм със същото име се е намирал в Рим (сегашната църква „Светият Йерусалимски кръст“).
В Мирково на кичесто възвишение преди години бе построен параклис в чест на Свети Константин и Света Елена, като традиционно всяка година на 21-ви май се прави тържествена служба и курбан.
Връзката между българите и Свети равноапостоли Константин Велики и майка му Елена е мистична и дълбока. А нестинарските огнени танци са само една част от запазеното древнотракийско наследство чрез нашата народна вяра и умотворения.
Подготви: Петя Чолакова