Специалисти в действие…
Тези, които познаваме проблема туберкулоза, решихме най-адекватно този въпрос, като преди това се консултираме и с проф. Петко Минчев, който е доайен в тази област. Уникален, какъвто няма да има след нас. Той е последният от онази група професори, които са изградили мрежата на България за борба с туберкулозата. В хода на пандемията от Covid-19 не забравихме, че има и други сериозни заболявания като туберкулоза и професионализма даде възможност да запазим контрола върху тази болест.
И да работите в синхрон…
Да, така е! Имахме пълна подкрепа от МЗ и РЗИ-София област и РЗИ-София град. Те ни се довериха. Реално ние проявихме гражданска позиция и помогнахме на управляващите в труден момент, имайки пълната им подкрепа и доверие в нас. Важно е човек да е граждански активен и отговорен. Когато всички сме съпричастни и когато действаме в унисон с управляващите, то проблемите се решават.
В изключително труден момент директорът на Втора градска болница доц. Узунов взе правилно решение и в колаборация с мен запазихме дейността по контрол на туберкулозата на град София и областта.
Ето друг пример, в който мислим не само за конкретния проблем, но и за бъдещето. В момента се прави капиталов ремонт на болницата на Сточна гара (СБАЛПФЗ). Това бе възможно на отговорното решение на МЗ за запазване на тази структурна единица от пневмно-фтизиатричната мрежа на България. Работи се и по проект за разширяване дейността на лечебното заведение, също и за закупуване на нова медицинска апаратура, финансирани от МЗ.
Оптимизирането на пневмо-фтизиатричната мрежа е необходимо поради постоянно променящите се епидемиологични показатели. Дори и при подобряване контрола на туберкулозата, както е в момента страната (заболеваемост под 20 на 100 хиляди), лечебните заведения, осъществяващи контрола, трябва да бъдат съхранени, защото туберкулозата е болест, която не може да бъде подценявана и никога няма напълно да изчезне. Поради което е необходимо да има стратегическо мислене в тази посока. Не случайно беше създаден Глобален фонд за борба с малария, спин и туберкулоза, тъй като тези болести все още са си бич за населението на земята.
Това е една малко позабравена болест, която едно време е била доста страшна за хората.
Не е забравена! Тя е актуална. Това е болест, която не бива да бъде подценявана, но и не трябва да се спекулира с нея. Това е нещо, което го има от преди фараоните и ще го има след нас – докато съществува планетата Земя.
По-голяма част от обществото я неглижира…
Болестта е позабравена, забравено е и какво се е случило в България през годините. Малко история. Нашата страна е сред пионерите в света при изграждането на диспансери и въвеждането на първичната имунопрофилактика. През 1910 г. в гр. София е създаден първият диспансер за туберкулозно болни, а през 1924 г. е завършена част от санаториума в с. Искрец.
На 04.03.1944 г. в гр. Трявна е открит “Царски санаториум за туберкулозно болни деца”.
Организирана и целенасочена борба с туберкулозата в България започва от 1944 г. Съобразно нуждите на населението следва бързо развитие на противотуберкулозните заведения – диспансери и стационари. В края на 1950 г. диспансерите са 95, а леглата в стационарите са 5379.
След 1952 г. основна задача е бързо намаление разпространението на туберкулозната ендемия. Изграждат се още противотуберкулозни заведения, здраво свързани помежду си и с общомедицинската мрежа. Създадена е стройна и единна система на противотуберкулозна организация. Следва усъвършенстване на лекарите. Отчита се намаляване на заболеваемостта.
След 1965 г. – основна задача е ликвидиране на туберкулозата, като разпространена болест. Най -характерното за този период е основна преоценка на мястото и значението на всяка противотивотуберкулозна дейност. Изработва се методика за борба с неспецифични белодробни заболявания – започва се тяхната диспансеризация. Усъвършенстване на лекарите.
Проф.Стефан Тодоров (автор на Основи на фтизиатрията – 1955г.) определя принципите, на които се гради борбата с туберкулозата.
Направеното в България в периода 1945г. -1990г. е огромен успех и уникално постижение в световната практика, когато заболеваемостта в нашата страна намалява 24 пъти – от 600/100 000 на 25,1/100 000. Заболеваемостта при децата намалява 11 пъти.
Този резултат е постигнат благодарение на три поколения лекари, добра организация и управление на противотуберкулозната борба при политическата подкрепа на правителството и осигурен финансов ресурс. През 2017 г. заболеваемостта е 20.0/100000.
България е страната, която първа в света, заедно с Хонконг, след Втората световна война въвежда задължителната BCG имунизация за детското население през 1951г.
През 1957г. д-р Сребра Родопска създава BCG лаборатория и започва производството на българска BCG ваксина, която се произвежда и до днес.
През 1974 г. проф. Радан Раданов въвежда задължителен терапевтичен режим, който прави България авангард в света 20 години преди 1994 г., когато СЗО разработва стратегията DOT (Directly Observed Therapy) и по – късно прераснала в DOTS (Directly Observed Therapy Short Courses).
През 1976 г. проф. Петко Минчев определя диагностичните критерии за туберкулиновата чувствителност (Манту) за ваксинирани с българската BCG ваксина деца.
И имаме шанс тази ваксина от преди 63 г. да ни помогне днес…
Това вече е хипотеза, която дали ще се потвърди или не, ще разберем. Трябва да мине време, да се отчетат резултати, да бъдат анализирани и чак тогава дали има отношение, ще разберем. Засега е само хипотеза, в която има логика от имунологична гледна точка.
Не мога да не Ви попитам и за болницата в Пирдоп. Средногорието и болницата са неразривно свързани, но проблемите в нея сякаш са нерешими и винаги стоят на дневен ред…
Там е интересен казус. В този край има много качествени лекари. В момента всичките, които работят там са читави хора. Има си кардиолози, има си невролози, има специалисти. Аз не съм се откъснал от тази болница. Не мога да съм постоянно там, защото имам друг основен ангажимент в София, но при всяка възможност съм и Пирдоп. По-скоро за мене лично е въпрос на политическо решение за бъдещето на тази болница.
Трябва да се намери начина лекарите, които са от този край, а има достатъчно качествени лекари, които при разумно предложение и изградена добра организация да заработят отново в тази болница.
В Средногорието трябва да има МБАЛ-Пирдоп. Има много страдащи хора, които няма как да отидат дори и до Панагюрище. Отиването дори до Панагюрище им е проблем.
Населението от този район има нужда от тази болница. Може да бъда направен един анализ какви нужни има населението, респективно какви специалисти и да бъдат подредени нещата в едно работещо лечебно заведение. Има качествени доктори. Д-р Марков, д-р Радева, д-р Тинтикова е изключителен медик. Има добри общопрактикуващи лекари.
Нещата се пропукват в мениджмънта. Не в управителят, който и да е той. По-скоро няма го политическото виждане какво медицинско обслужване трябва да се осигури на хората, съобразно техните потребности. Дали ще бъде болница с едно отделение или с две. Има неща, които не е наложително да ги има. Като кардиохирургия, например. Не е необходимо да има някаква свръх-технология. Трябва да се осигури това оборудване, което е най- необходимото за нуждите на ежедневната практика. Максимално съобразено с нужните на пациентите. Проблемите могат да се решат по-скоро политически, проблем е и на предприятията. При една правилна политика, болницата може да бъде и привлекателна. Хората са скромни.
Тази болница е дала много кадри. Всички сме започнали оттам. И аз съм почнал от нея. Д-р Кръстев, емблематичен. И д-р Велчев!
Какъв е д-р Палавеев без бялата престилка?
Обичам да карам колело, когато имам време. Другото е да си оправя къщата в Копривщица, защото там сега е хаос.
В къщи – по пантофи, около печката, или се оставяте в ръцете на близките…
Семейният уют за мен е абстрактен. Малко сме разделени със семейството. Малката дъщеря е в София с мен, голямата в Пловдив, жена ми в Копривщица. Така, че когато и колкото успеем да се съберем, това е семейния ни уют. За момента. Приятно ми е около камината. Иначе, последните години любовта ми е колелото и да карам из джендемите. Над 3 хиляди километра вече съм извъртял.
Последната книга, която прочетохте извън медицинските тематики…
Препрочетох на Тур Хейердал „Кон-Тики”. Тур Хейердал е легендата на морските пътешественици, 50-те година тръгва с един сал на експедиция, с който без пари прекосява Тихия океан. Еквадор му разрешава да отсече балсови трупи, за да си направи сала, който носи името на Бога на слънцето на инките Виракоча. С него стига през Тихия океан до Великденските острови – на няколко хиляди километра. По живо, по здраво.
Може ли да се каже, че д-р Палавеев освен медик, е и приключенец?
Да! Малко хора са чували и за д-р Ален Бомбар, който също е лекар, през 1952 г. пресича сам Атлантическия океан с гумената лодка „Еретик”. Плаването му започва от Канарските острови и завършва на остров Барбадос.
У докторите има известна доза авантюризъм. Приключенски дух. И когато има нещо, от което го е страх, той върви срещу него. Просто, неизвестното те тегли – да видиш какво се случва.
Пътешествието от 56-та година на д-р Ален Бомбар е емблематично. С гумена лодка тръгва от Марсилия през Гибралтар. Там се протрива единия край на лодка, но преминава. Целта на пътуването му е да докаже, че корабокрушенците умират от страх, а не от глад и жажда. На лодката няма храна и вода. Установява, че в хода на пътуването, докато плува нощем хвърчат риби и падат в лодката. Единствената му храна е уловената от него риба с подръчни средства. Когато вали дъжд пие вода. И оцелява. Достига с 30 килограма по-слаб до Южна Америка. И с това доказва, че проблема при хората е страха, а не глада и жаждата. При корабокрушенците. И в момента има спасителен сал, лодки по корабите на Бомбар.
Това, което разказвате е много актуално и за сегашната ситуация. Сблъсквайки се с нещо непознато има хора, които се страхуват от глада, а не от вируса…
Това е предизвикателство в случая, аз мисля, че хората не ги е страх… Реално няма нещо нерешимо. Поне за мене. Единственото, което не може да се случи е да извадиш умрял от гроба. Всичко друго е възможно. Най-важна е вярата. Все пак ние сме православни християни.
Вярата укротява страха, а когато човек не го е страх, той може да реагира адекватно в една ситуация, независимо каква е тя.
Именно. Колкото и да се е притеснил човек, когато има проблем – той трябва да бъде решен. Примерно, когато правя бронхоскопия винаги съм притеснен, но трябва да свърша работа. И ако вдигна кръвно, примерно. Дори и да вдигна кръвно – продължавам. Пациентът не е лек автомобил, а е живо същество с душа и не може ен-брой пъти да повтаряш едно изследване…
Примерът е много важен за тези от нас, които не са лекари. За да знае човек, че в такава ситуация е важно да не се паникьосва, а да взима решения, да опитва и то да стане. Да се довери и да заложи на вярата си в Господ, за да може Господ да му помогне.
Да, такова е посланието. По принцип съм скромен човек и не мога да говоря много за себе си. Не трябва да бъдат издигани докторите в култ. Докторът не е нещо велико, не. Ние сме хора, които упражняваме избраната професия, нашата професия. В същото време имаме нужда от маски. Имаме нужда от електротехниците, които ни правят инсталацията, имаме нужда от всеки един човек.
Всеки един човек, независимо какво работи, трябва да уважава другия за това, че не спира да работи. Човек трябва да бъде уважаван за това, че има желание да работи. Няма значение какво работи.
При мен няма различно отношение спрямо това кой какво работи. Единствената разлика, е, че може да сме от двата пола. Както в случая – аз обичам и работя моята работа, Вие си обичате и работите Вашата работа. Един е този, които определя нещата и е велик. Той е един. Нарича се Господ!
Искате да кажете, че всички ние сме един общ организъм и всеки има своето място. И тези на „първа линия”, както е в сегашната пандемична обстановка, и останалите. Обществото ни трябва да е като един човешки организъм и всяка една система да изпълнява своите функции…
То е като кожата и лигавиците на тялото. Първи те се срещат с чуждият агент, какъвто е коронавируса в случая. Имунната система на тялото реагира и включва всички защитни механизми на органи и системи. Тялото е жив организъм. Обществото също е жив организъм, който динамично се променя съобразно условията на околната среда. Търпи динамична промяна.
Както и в случая при пожара в лечебното заведение децата от копривщенското училище се организираха и събраха пари за болницата, защото обществото има нужда от нея. Те проявиха социална позиция, което е прекрасно да се случва в едно общество в живота. Да имаш желание да помогнеш на някой. Безвъзмездно. Защото те са усетили, че това е част от тях. Както се казва, това приобщава. Човек трябва да даде, за да получи. Това е основен принцип. Дай! Ако дойде – берекет, ако не дойде ти продължи да даваш.
Инициативата на децата от Копривщица бе един истински пример. Децата бяха заразяващо всеотдайни. Готови да готвят, да свирят, да танцуват в студа, за да ангажират обществото с една значима каза.
Това е идеята, това е примера. Няма значение колко средства са събрали. И един лев да са, това са пари от децата на този град. Няма значение самата сума – важен е жеста, важно е желанието да си съпричастен, да помагаш на ближния. Примерът е важен. Те стават част от това общество, от целия този организъм и те са дали нещо от себе си. Най-вече емоциите си. Това дали е един лев или сто лева, то при децата няма значение. Те са дали сърце. Това е много важно. И това сплотява хората. Това малко блокира екзистенциализма, който е страшен днес в ежедневието. Тази съпричастност, която те имат, тя стопява отчуждаването.
Има една книжка на Макс Фриш „Хомофобер”. Тя описва точно екзистенциализма, за т. нар. „модерен човек” днес. Как се пълнят хладилници, печки, общува през телевизора и компютъра, и до тук. Изцяло откъснат от природата. Има една отличителна черта – своята отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си. Това общуване без да виждаш очите на човека отсреща… Липсва общуването „тет а тет” – един срещу друг. Когато виждаш очите на човека общуваш истински, усещаш какво чувства, какво мисли.
Интервю: Петя Чолакова
(следва)