За къщата на площада разказва Цано Филипов:
През 1950 г. ми взеха къщата, която се намира на площада в гр. Пирдоп и постоянно ми казваха, че няма да ми дадат да живея на площада, тъй като не съм бил техен човек и действително така е. През същата година получих едно писмо от ОНС гр. Пирдоп, подписано от председателя в срок от три дни да напусна собственото си жилище. Аз не приех писмото и казах, че е незаконно да ми взимат къщата, за да настанят Комсомола. Не се мина към един месец и извикаха мен и моя баща Филип в районото управление на МВР и ни предупредиха с протокол, че ако не почнем веднага да се изнасяме ще ни изхвърлят. И при такива обстоятелства ние почнахме да се изнасяме, като цялото семейство от 6 души прекара голяма мъка. Бяха ни намерили даже къде да живеем – в стара наследническа къща, в която нямаше ни ток, ни вода.
След като излезнахме от собствения си дом, настаниха веднага Ремса. Така ние с цялото семейство живяхме 6 години в чужда къща, като плащахме наем от 60 лева. Ние държехме 2 стаи на втория етаж и обща кухня в мазето. По това време почнаха да се пишат разни листовки и лепят по стени и стълбове. И тогава почна тормоз. Един ден, когато отивах на работа едно ченге – Георги Попински ме извика да видя един стенен часовник в милицията. Аз му казах, че ме чака майсторът и че бързам за работа, но в това време влезе зам.-началникът Георги Кацаров и каза на милиционера Никола Ненов да ме вкара в ареста.
А когато попитах дежурния Георги Чоков защо ме арестува, той ми взе с протокол всичко, което носех у себе си и нареди на Ненов да ме вкара в ареста.
През нощта дойде при мене началникът Г. Кацаров и ме запита защо съм тук, а когато му казах че не знам, започна да ме бие и псува. В този момент влезе началникът Г. Минев (Чапай) и той ми зададе същия въпрос. Когато и на него отговорих, че не знам, той извади един пищов, сложи ми го на гърдите и ми каза, че сега сам ще си изкопая гроба, след което нареди да ме вкарат пак в ареста. На другия ден моето семейство – баща, майка и жена, ходили в МВР и питали за мен, но те им казали че няма такова нещо да съм арестуван. На третия ден ме извика Илия Лилов и ми каза, че в срок от една неделя, ако не им кажа кой пише тези листовки пак ще ме приберат и да казвам, че съм заминал внезапно за Саранци.
Минаха 3-4 дни след пускането ми и ме извикаха пак в МВР, жена ми и майка ми, за да пишем печати и букви, за да ги пращат на експертиза в София. След някой ден от София отговарят, че не се схожда писаното и почваме пак да пишем нови букви и думи. Извикаха ни в служба за отпечатъци на пръсти, вземаха ни отпечатъци и правеха сравнение, но пак не отговаряше на истината. На 27.11.1950 г. ме извикаха пак при Кацаров. В този момент дойде един милиционер, който носеше плик, подаде го на Казаров, той го прочете и каза, че сега са видели че не сме виновни и ни освободиха. Минаха няколко дни и хванаха кой пише листовките – това беше бай Христо готвачът на ресторанта, направиха му обист и откриха карабина, съдиха го и лежа в затвора.
През 1964 г. имах желание да стана шофьор и отидох тогава в ДОСО, за да се запиша, но шефа Цв. Трифонов и инструктурът Иван Христов ми казаха, че трябва бележка от ОФ комитет. Аз с всичкия си акъл взех, че рекох, че е лека работа. Нали първият секретар на ОК на ОФ на БКП Цвятко Илиев ми бе съученик. Дойде един ден прислугата и ми каза, че ме вика др. Илиев. Аз отидох при него, а той като ме видя, извади пищова, сложи ми го на гърдите и каза, че ще ме разстреля за това, че съм говорил против ръководещи кадри и ме изгони. Но след три дни, точно на 3 март ме арестуваха, както работех в цеха. Държаха ме 19 дни в ареста, сестра ми се притесни, че съм арестуван и че няма да изляза от затвора и почина. А мен от Пирдоп ме закараха в Дирекция на Народната милиция – до Лъвов мост и ме предадоха на един следовател, придружителят беше кап. Рачев, който каза че кара най-големия престъпник в околията. Така прекарах 6 месеца сам в една килия, без да ме пита никой защо съм там. Заведоха дело, че съм продавал часовници, имал съм връзка с чужденци и съм бил окрал комбината „Орлин“ – разни части. Действително имаше части, които ми ги конфискуваха при обиска, но аз ги бях купил от моя майстор, който почина и ми ги продаде неговата жена. А те ги взеха и ме начетоха за мойте материали, но аз оспорвах и ми ги върнаха чрез съда. За да може да оправдаят задържането ми ме осъдиха на 3 години лишаване от свобода, но аз го обжалвах и ми го опростиха. Така приключи всичко до тук.
Най-после се взе решение да се съборят всички къщи и да се построи държавна сграда, която не е построена и до днес, а мен накараха да си намеря място и да си построя къща.
Къщата на площада бе закупена от ДПУ. Къщата ми платиха всичко 19 400 лв. Не я събориха, но целта бе да ме изгонят, за да я направят на клуб на БЗНС и кръчма с бар, за да правят търгове и то не на държавата, а на частни фирми.
За да ме ликвидират до последно Георги Цанов – бивш партизанин, ме наклопа пред Георги Попов, че съм имал слабо зрение и съм имал шофьорска книжка, викаха ме в окръжното управление на МВР и ме лишиха завинаги от книжката, макар че бях примерен шофьор.
Но мога да кажа, че има и такива хора, които гледат по друг начин, като председателя на съвета Иван Пеовски, който остави къщата на площада като архитектурна ценност.
Публикувано във в-к „Камбана“, бр. 17, април 1992 г.