Още в първите дни на Новата 2018 година отбелязваме една знаменателна дата – 170 години от рождението на Христо Ботев. Какъв ярък и силен знак за начало, което носи огромния заряд и устрем на поета, кара ни отново да се вгледаме в неговото велико дело и в себе си. Имаме не малко бележити личности и творци, пред чието дело и приноси се прекланяме, но авторът на „Борба“, „Хаджи Димитър“, „Политическа зима“ е първият, който сме определили като гениален, неговата исполинска фигура сякаш е станала в националното съзнание съизмерима с Балкана, той излиза извън общоприетите човешки норми и мерки, налага властна сила и повеля за общуване със словото, кара ни да изтръпваме, когато четем или слушаме изпълненията на неговите изповеди.
В писмо до Тодор Пеев Ботев разкрива пламенния си дух: „Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…“ Неговото верую е „свобода или смърт юнашка“, той не признава полумерките, полутоновете, не се примирява с условията, при които живее, не привиква към ограниченията и преградите, не признава ничия власт над главата си.
Въпреки трагичните нотки, които се прокрадват в отделни произведения, Ботев е горд и неустрашим, той не се поддава на леките, повърхностни настроения, превъзмогва и най-тежките изпитания, в които попада. Когато е в Букурещ, където е имал намерение да стане учител в българското училище, двайсет годишният калоферец пише на Киро Тулешков: „Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея в самият край в Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два или три деня намираме хляб да си уталожим гладът… Тие дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов“, но как ще се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!…“
Каква нравствена сила блика от тези редове, каква мъжествена воля и борческа енергия струи от всяка дума! Ето една висота, за която са достойни само истинските народни синове. Тук няма притворство, игра на величие, лъжлива скромност! Всичко е казано просто и ясно – и честно! Можем ли да срещнем днес, в нашето време такава преданост и готовност за саможертва? Кои от народните ни избраници биха понесли теглата на народното дело? Всекидневно медиите ни показват тези, които са влезли в Народното събрание, седнали са на министерските кресла, вземат решения, гласуват закони, управляват страната. Когато гледам и слушам самодоволните, охранените партийни водачи, депутатите и министрите неволно ми звучат Ботевите стихове от „Борба“:
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
Сякаш тези точни и злъчни характеристики са писани не преди век и половина, а днес. Каква актуална сила имат, когато се вгледаме и вслушаме в циничните клетви за служба на народа, за грижа за доброто на отечеството. И гласовитите оратори, и тези, които се спотайват в парламента, служат на собствения си интерес. С какво отблъскващо лицемерие искаха да се премахнат парите за партиите, после уж искаха да ги намалят от 11 лева на 5 лева и вкупом замлъкнаха. Но как единодушно се споразумяха да се повишават депутатските заплати, заплатите на министрите и на ръководителите на кабинетите на министър-председателя и неговите заместници и как без възражение гласуваха това в името на народното благо. А защо не премахнаха тавана на пенсиите, а защо не се отказаха от редица привилегии, за които бедния българин даже не подозира? Или ако пак използвам блестящото определение на Ботев това „стадо от вълци в овчи кожи“ неуморно се грижи за себе си, заемайки едва ли не саможертвена поза, когато трябва да говори за извършеното, чиито резултати личат, когато се вгледаме в реалността.
В една от най-силните си статии от в. „Дума на българските емигранти“, озаглавена „Народът“ и с подзаглавие „Вчера, днес и утре“ безкомпромисният редактор е разкрил по един неподражаем начин своето виждане за българите. Ботев отлично си служи с думите и познава техния смисъл, за разлика от някои от неговите тълкуватели. Забележете – той използва членната форма не случайно, тук е важно да се подчертае именно мощта, единодействието, скритата енергия в народното тяло. Многократно великият певец се прекланя пред националния гений: „Нашия народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ…“ Той пише за еднородците си не като тълпа, група, не като население, съставено от 80 процента дебили, нито като сбирщина, от която не можеш да избереш дори един, който да послужи за чеп на каца за зеле, каквато е преценката на мастити депутати.
Ботев, който искрено обича народа си и е готов на саможертва за него, очаква само една отплата:
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Той едва ли е имал представа за охолството на днешния ни политически елит, за това, че отделни народни избраници вместо да блестят с ум и култура, „блестят“ със скъпите си коли, часовници, маркови облекла… Наивникът Ботев си е мислил някога: „А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива? Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса!“ Днес има достатъчно средства, но чудесата липсват, защото милиардите са ограбени и грабителите се разхождат на свобода самодоволни и честити.
Въпреки че Ботев е бил учител на няколко места, когато изобличава нравите и моралното падение, той не се поколебава да посочи как на богатия се кланя и „дивак учител“. Но сатирата на редактора на в. „Будилник“ и в. „Знаме“, изпълнила не само поетични творби, но и цялата му публицистика, преди време накара чиновниците-блюдолизци от Министерството на образованието и науката да не се поколебаят и да премахнат от учебните програми блестящите фейлетони и статии. Те много добре разбираха, че опасните актуални и днес прозрения на своя някогашен колега, могат да накарат учениците да направят паралел между миналото и настоящето. Безличната чиновничка Ваня Кастрева отиде другаде да властва!
Ботев не съди само поробителите, а и тези сънародници, които използват робската неволя, за да грабят и трупат печалби, да живея на чужд гръб, да мамят и се разпореждат ненаказано. Той бичува остро всеки, който дръзва безочливо да лъже и се преструва на добродетел:
Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
Продава си и душата.
Знайно е с какви огромни усилия бяха отпуснати допълнително средства за развитието на БАН. Но къде са средствата за нови библиотеки и читалища? Стъпвал ли е някои от депутатите в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, за да види в какво състояние е тя, как изглеждат читалните, в какво окаяно състояние са книгохранилищата? Ако сте гледали и слушали новогодишния концерт на Виенската филхармония, не може да не сте забелязали, че освен изключителната концертна зала и вълшебното изпълнение на музикантите, бяха показани няколко читални и книгохранилища на Австрийската държавна библиотека. Само седмица по-рано нашият министър на културата в интервю по телевизията във връзка с обновяването на НДК обяви без всякакво стеснение, че със своя център София била надминала Виена, станала дори по-чиста. Посочи като аргумент и това, че ЮНЕСКО извадил центъра на австрийската столица от регистъра на световното културно наследство, заради грешки в строителството. Когато самочувствието на един министър се разминава с реалността никакъв патриотичен порив не може да го оправдае! Поне да помогне на библиотеките, да осигури повече средства за закупуване на книги!
В любимия парламент много рядко може да звучат Ботеви стихове, но една депутатка страстно крещеше на своите опоненти от друга партия: „Аз вече нямам мило, драго, а вий…вий сте идиоти!“ Симпатизирам на ВМРО заради моя баща Антон Кузманов от Македония, роден в с. Зелениково, Скопско. Поради ранната смърт на родителите ми аз съм осиновен от брата на майка ми Любен Коларов. Но следя изявите на някои от представителите на тази партия, един от които е и евродепутат – доста активният и параден Ангел Джамбазки. Преди време той се заканваше, че в европарламента ще предизвика обсъждане на начина, по който се осигуряват учебници по български език за нашето малцинство в Сърбия. След това нахока и Холандия, че полицията там разпространявала расистки обиди към българите, посочвайки техните умения да разбиват ключалки. Не съм много сигурен, че някой му обръща голямо внимание в Европарламента, но у нас с голяма охота обикаля телевизиите и напомня Ботевите герои, които крещят в механата, че тръгват по Балкана. Но аз бих попитал този патриот, влизал ли е поне веднъж в Кралската библиотека в Брюксел, където е показана отлично подготвена Хроника за развитието на езиците и книжовността в Европа. Видял ли е той, че в тази хроника не само липсват имената на Светите братя Кирил и Методий, но изобщо не се споменава нито България, нито появата и развитието на старобългарския език и старобългарската литература? Като голям родолюбец, който стряска евродепутатите, защо не поиска поправянето на този сериозен пропуск, допуснат от най-престижната библиотека в Белгия. В момента обаче Обединените патриоти са заети с най-важния проблем на българското общество – проблемът за „третия пол“ и гейбраковете. Ликуй, народе!
Всяка творба на Христо Ботев поражда най-различни тълкувания, дава възможност да видим себе си и света в нова ярка светлина. На недосегаемите във властта е нужно по-често да напомняме неговото предупреждение: „Туй, що глупци, вий не знайте, позор ли е или слава!“
Стефан КОЛАРОВ