Когато един велик поет застава до своя народ и слива своя талант с неговата борба никакви титулувани, много често празни, глави, преходни представители на официалната власт или временни явления в духовното ни развитие не могат да изтрият от националната памет величието на саможертвата за един свободен, достоен живот!
ГЕО МИЛЕВ (1895-1925)
Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
– К о й ?
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? –
Отговаряй!
Ти мълчиш?
Не знаеш?
– Ний знаем!
Ето виж:
с един скок
ний скачаме право в небето:
ДОЛУ БОГ!
– хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:
ДОЛУ БОГ!
И от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън селенските бездни
беззвездни,
железни –
ДОЛУ БОГ!
По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
– Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
З е м я т а щ е б ъ д е р а й –
ще бъде!
(Из поемата „Септември“)
Безсмъртната творба на поета „Септември“ е отпечатана за първи път в месечното списание „Пламък“, кн. 7 – 8, септемврий – октомврий 1924. Година по-късно авторът изчезва безследно, както и Й. Хербст, Хр. Ясенов, С. Румянцев и други смели патриоти, в Дирекция на полицията, където главорезите вършат своята черна работа. Класовите приемници на тези, които сложиха примката на поета и другарите му, които хладнокръвно разстрелваха невинни жертви, днес рушат паметниците на септемврийци и антифашистите, зачертават имената им, премълчават ги, горди от своята „пирова“ победа! Макар и цитирани непълно, поради криво разбрани идеологически съображения, което е безспорна грешка, думите на Антон Страшимиров обаче ги заклеймиха още преди да се появят на сцената: „Клаха народа си, както и турчин не го е клал.“
Следдеветосептемврийската ни историография поради партиен догматизъм и научен кариеризъм и конформизъм в редица трудове на не малко автори за Септември 1923 с пресилен и дори отблъскващ патос придаде на едно дълбоко народно, социално въстание пресилена комунистическа характеристика, за да обслужва официалната власт и вождовете на партията, които един след друг отпадаха докато се извиси Т. Живков. Организираха се и гръмогласи тържества по повод и без повод като възхвалата губеше естествения човешки израз на преклонение и почит към героите. Въстанието е изява на онзи трупан гняв, на мъката и лишенията, които българите след Илинденско-Преображенското въстание (1903), двете национални катастрофи, Деветоюнският преврат, преживяха и ножът вече бе опрял до кокъла. Левите движения в Европа – като въстанието на „Спартак“ в Германия, битката с раждащия се фашизъм в Италия и събитията в Съветска Русия имаха идейно отражение и у нас, но обикновените хора навред из България изнемогваха до краен предел и затова искрата на бунта възпламени този трупан две десетилетия национален и социален взрив. Гео Милев в поемата си много ясно е очертал онези места, където подемът и погромът се развихрят с ужасяваща сила: Мъглиж, Стара Загора, Нова Загора, Чирпан, Лом, Фердинанд, Берковица, Медковец… За разлика от историците той е посочил много по-убедително социалните нива на недоволството: гладни поля и кални паланки, села, градове,, дворове, из хижи и колиби, фабрики, складове, гари, хамбари, чифлици и воденици, работилници, юзини и заводи. Образите на тези, които въстават, изпъкват без маски и грим: изпокъсани, кални, гладни и навъсени, измършавели от труд, загрубели от жега и студ, уродливи, сакати и космати, черни, боси, изподрани, прости, диви, гневни и бесни. И това изреждане не е заради римите, а защото действителността е сурова и това е следвоенна България. При един още твърде млад пролетариат, основните участници във въстанието са земеделците, чийто лидер е жестоко убит. Тези, които искат да преиначат смисъла на септемврийската героика, да я представят като комунистически метеж, в който водачите са избягали и хората са излъгани, могат да заблуждават или само наивници, или хора на политиката и науката, които нямат никакво нормално гражданско съзнание.
Да не си мислите, че Лопушанската дружина се е състояла от новоприети комунисти с партийни книжки, които препускат из полята. Това са млади и не само млади селяни, които отлично са познавали тегобите и черния труд в своя край. Те са разбрали страшната истина за гибелта на Александър Стамболийски и антинародната същност на управляващата клика, дирижирана от двореца. Поп Андрей не си е лягал и ставал с „Капитала“ или директивите на Коминтерна, а е виждал всекидневно съселяните си в хомота на мизерията. Д-р Александър Карастоянов и съпругата му Георгица Карастоянова са помагали на ранените въстаници не само заради идеите, а като медици, които изпълняват своя дълг. Днешните ломчани безсрамно ги забравиха и зачертаха имената им, както и на тяхната дъщеря Лилия, загинала в редовете на Съветската армия в битката срещу хитлеристите. Северозападна България днес процъфтяващ край ли е?
Септемврийците и тяхната трагедия обаче намери мащабно и ярко изображение в българската литература, за разлика от продажната историческа мисъл, която е така активна напоследък в отрицанието на миналото или неговото фалшифициране, тя даде кървав курбан, но и остави безсмъртни творби, които разкриват истината неподправена и страшна, кървава и непобедима. В левите издания като списанията „Пламък“, „Нов път“, „Звънар“, като вестниците „Ведрина“, „Лъча“ и др. сътрудничеха млади таланти, които калиха перото си в оня драматичен за народа ни момент. Написаното от Гео Милев е израз на едно модерно художествено виждане, в което е въплътен идеала за бъдещето и народа. Когато и сега чета „Конници“ на Никола Фурнаджиев сякаш дочувам кървавия ритъм на този страшен марш на смъртта и саможертвата. Ами баладата „Удавници“ на Асен Разцветников от неговите „Жертвени клади“? Болката и надеждата напират в „Ръж“ на Ангел Каралийчев. Описаната последна сцена с духовата музика и играещата като луда майка в романа „Хоро“ на Антон Страшимиров и неговият гневен глас в статията „Стига жертви!“ няма да заглъхнат никога. Книгите „Кавалът плаче“ от Г. Караславов, „Бялата пътека“ от О. Василев, „Пожари“ и „Жертви“ на Мл. Исаев, „Среднощен конгрес“ от Н. Хрелков и много други ще свидетелстват за народната скръб и сила.
Вазов е нарекъл една от своите творби „Не се гаси туй, що не гасне!“ Никога няма да загасне пламъка, който Гео Милев запали и остави като ярка светеща диря в националното духовно развитие, за да държи гражданската съвест винаги будна!
доц. Стефан КОЛАРОВ