Били сме единствените в света, които имат празник на будителите. Всеки може да го тълкува както иска. На този ден имаме повод да погледнем назад и да си спомним защо Паисий написа своята История славянобългарска и извика: Защо се срамиш да се наречеш българин? И не четеш, и не говориш на своя език?
Ние сме длъжни да помним този въпрос и да имаме отговор заради идващите след нас. Глобализационният замисъл отрича идентичността. Та време е да решим да оставим ли децата си да живеят като “дърво без корен”, като безродници, увлечени в някакво модерно????
Не знам дали само ние имаме празник на будителите. Но сигурно сме единствената страна, в която където и да копнеш има история. И сякаш се срамуваме да я показваме и рекламираме. За разлика от нашите югозападни съседи. Те нямат срам. Те искат да имат история. Те вярват, че имат история. И пазят дори това, което не е тяхно. Воюват за история. Приписват си история. Защо им е това? Дали защото знаят, че това сплотява, обединява, прави народ? Дава национално самочувствие?!
У нас в социалните мрежи, в медиите текат интервюта с историци и специалисти в областта, ще чуеш, за древните здрави корени на предците ни траките. Пишат се книги, издават се книги за нашата история. За страха на Изтока от Кубратовите българи. И каква история учат децата ни в клас? Как държавата пази историята ни, как съхранява историческите ни паметници? Как пази националното ни самочувствие?
И стигаме до проблема за българската политика. Кому служи властта у нас? Как се създава национално самочувствие? Все така ли ще се лашкаме като в миналото? Кое кара един човек да се срамува, че е такъв, какъвто е? Има ли тънко предателство към корена? И на каква цена?
Ето факти в дати. Празникът на будителите се празнува от 1922 г. до 1945 г. И се възстановява през 1992 г. В периода 1945 г. – 1992 г. го няма. Тогава ставаме славяни. Част от един политически ареал. Днес сме евроатлантици. Каквото и да значи. И пак сме част от един голям политически ареал. Приемаме ценностите на ареала. А той познава ли моите ценности, моето верую?
И сега се питам. Лош човек ли съм, ако вярвам, че няма да съм това, което съм, без саможертвата на Левски, умът на Ботев и Раковски, песните на братя Миладинови, “Даваш ли, дава, Балканджи Йово” на Пенчо Славейков? Даваш ли своята вяра срещу пари? Може би другите народи по друг начин пазят вярата си. Ние тачим тези, които не я загубиха. Тези, които отхвърлиха робството на ума и алчността и запазиха вярата в България. Поклон!
Автор: Диана Петрова