Когато през 1921 г. започва да излиза у нас първият литературен вестник, основан от проф. Ал. Балабанов, един от редакторите е Елин Пелин, заедно с Тодор Боров, Д. Б. Митов, Г. Цанев и др. В една от уводните статии, известният вече автор на „Гераците“ пише: „Българският писател е нещо ненужно, нещо безполезно за нашия народ изцяло, за нашето общество, за това многобройно нищо, което се нарича българска интелигенция, и даже за самата малка среда, сред която се движи. Него го отричат всички, които са го чели, които не са го чели, ни чули, ни видели. Апостол на мисълта, певец на прекрасното, той си остава неразбран, необкръжен от внимание, от тиха, предана и радостна обич. Писателството у нас е смешно занятие, писателят – анахронизъм, на който гледат със съжаление!“
По-нататък именитият творец размишлява за това, че трудно могат да се намерят на книжния пазар произведенията на Зах. Стоянов, П. Р. Славейков, Пенчо Славейков, Яворов, Л. Каравелов… Той негодува срещу онези издатели, които нехаят за българската книга: „Разгърнете каталозите на нашите големи издателства. Там ще видите сума преводи на малки и големи чужди писатели, ще видите разни книги по половия въпрос за деца, за мъже, за момичета и дори за бабите, но ценните, хубавите, благородните наши книги, които би трябвало да красят полицата у всяка българска къща, няма да намерите. Кой би трябвало да ги издаде?“
Елин Пелин обръща в своите тревожни размисли внимание и на това, че Министерството на народното просвещение би трябвало да се грижи повече за достъпа на писателите и техните произведения до училищата.
Когато разгръщам старите издания, препрочитам споделените горчиви изповеди на нашите творци от миналото, паралелът с настоящето е неизбежен.Неволно се питам каква е промяната след почти един век по-късно, къде е мястото на българския писател сега, какъв авторитет има той в обществото? Разбира се, че много неща са се променили, че условията на живот са несравними с някогашните, а информационните средства са достигнали невиждани висоти. И все пак нещо от елин-пелиновската горчивина е останало, нашенските нрави – обществени и политически, не дават много щастлива орисия на твореца на словото. Например нито в печатните издания, нито в електронните медии българските писатели са канени и желани често. Гласът на писателите почти отсъства от разглеждането на злободневните въпроси, от оценката на важни събития, дори от дискусиите, свързани с нашия културен живот. Или ако на писателите се отделя някакво внимание, то най-много достига до окарикатуряването, какъвто е случаят с Калин Терзийски, или изразяване на някакво съчувствие, каквото видяхме с изповедта на проф. Юлиян Вучков във „Втори план“, находчивото предаване на Мартин Карбовски. Предаванията за книги и годишнини на писатели са крайно ограничени, излъчвани във време, когато никой не ги слуша и гледа.Липсват страници за поезия и проза, за критика и библиография. Само да припомня: в изданията на Каравелов и Ботев винаги има място за литература и забележете – за литературна критика.
Една от най-полезните и добри възможности за изява на съвременните творци е беседата в университетите, в училищата, в читалищата. Основната част от студентите, на които преподавам сега, са учили в София. Когато ги питам какви срещи с писатели са имали в училище, отговорът почти винаги е отрицателен, а в столицата живеят десетки български писатели от различни поколения. Една от най-хубавите традиции, които сме имали и имахме беше тази, за която споменава в статията си и Елин Пелин: в класната стая или в студентската аудитория творците да представят своите книги, да говорят за литературното творчество и майсторство, за езика. Мишел дьо Монтен в прославените си „Опити“ обръща специално внимание на беседата, на живата реч, когато един човек споделя мисли и чувства, разказва преживени неща, анализира и оценява хора и съдби.
Може да ми се възрази – това се прави или това вече е демодирано и остаряло! Да, на пръв поглед е така, но забележете нарастващата неграмотност, малокултурието, липсата на вкус, засилващата се грубиянщина… Именно срещите с младите хора в училищата и университети могат да изиграят роля за ориентиране на днешната младеж, за вълнуващи разговори, които засягат най-широк кръг въпроси, да засилят интереса към един или друг автор. Все по-често недоумявам, че учащите се не познават както трябва дори най-известните ни поети и писатели, драматурзи и критици.
Вече са почти непознати Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Тодор Влайков, Антон Страшимиров, Георги Райчев, Стоян Михайловски, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ст. Л. Костов и десетки други. Защо се възвърна като празник Денят на народните будители, когато училищата пустеят на този празник, а нима учителите или специално поканените творци не трябва да използват хубавия повод именно за запознаване на новите поколения с имена и личности, които са формирали нашата духовност през вековете. Съюзът на българските писатели заедно с Министерството на образованието и науката, както и редица други институции, трябва да се заемат с тази благородна дейност. Първи ноември е повече от наложително да бъде учебен ден, но учебен ден, в който учениците да слушат беседи, да гледат специално програми, посветени на стожерите на нашата просвета и литература.
В последната строфа на „Моята молитва“ Ботев не без болка се обръща към своя Бог:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…
Във времена бурни, динамични, времена на преоценки, поради политически пристрастия, не бива да глъхне гласът на българския писател. В прекрасната си поема „Дни на проверка“ Пеньо Пенев изповядва: Аз, глас и съвест на епохата!“ Днес „маршовата стъпка на родината“ не ехти, няма нужда и от барабанчик в похода, но силата на родолюбието и духа се поддържат от художествената реч, от непреходното родно слово.
Започнах с цитат от Елин Пелин, искам да завърша с цитат от друга негова статия, озаглавена „Съдбата на книгата“ и публикувана през 1929 г. във в. „Свободна реч“: „На книгата предстои прераждане и ново приспособление. След век тя може би вече няма да бъде такава, каквато я знаем ние откак свят светува. Нейното преображение ще бъде мъчително и ще има периоди на криза, когато тя ще изглежда мъртва.- Но възвишеният човешки дух няма да угасне. Колкото приказна и магична да стане действителността, тя няма да спре вечното томление за по-високото, за по-чистото. За по-светлото, за най-красивата измама, която може да ни даде поезията. И затова огънят на духовното творчество няма да угасне, докато съществува последния човек на земята.“
Стефан КОЛАРОВ