Един рожден ден си заслужава едно запомнящо се интервю с човек, скромен и всеотдаен, притежаващ несломим приключенски дух, призван да бъде Лекар. Особено днес, в условията на извънредно положение и дебнещ невидим враг… Именно днес е време да поговорим с лекар, който милее за род, родина, отечество. Лекар от първата линия на борбата с пандемията.
Подарихме си го – на нас и най-вече на Вас, нашите читатели и последователи!
Благодарим му, че се съгласи да повдигне завесата за онези неща, които къта съкровено в сърцето и душата си! Душа на копривщенец, сърце на медик!
…………………………………………………………………
Визитка:
Име: Кирил Рашков Палавеев
Години: 55
Семейно положение: Семеен, с две дъщери
Призвание: Лекар
Зодия: Козирог
Родом: Копривщенец
Д-р Кирил Палавеев е специалист пулмолог с над 25 години опит. Провежда профилактични прегледи, диагностика и назначаване на терапия при болести на дихателната система – бронхиална астма, възпалителни и алергични заболявания, туберкулоза. Завършва Медицински университет София през 1991 г. Своите специалности “Вътрешни болести” и “Пневмология и фтизиатрия” придобива през 1999 и 2006 г.
Д-р Палавеев е управител на СБАЛПФЗ – София област, в МЦ Пирдоп и има участие в Програма за превенция и контрол на туберкулозата в България 2017-2020 г. Към момента е част и от екипа специалисти на МЦ Хера София. Притежава Сертификат за Бронхология; Сертификати по Конвенционална фибробронхоскопия – I-во ниво, Интервенционална пулмология – II-ро ниво; Член на БЛС, Българско дружество по белодробни болести и Европейско респираторно общество.
…………………………………………………………………….
Да си копривщенец е титла, Вие сте израснал в Копривщица! Как Копривщица маркира живота Ви? Какво дете беше д-р Палавеев?
Нормално момче, което обичаше да е из горите. Да си правим с приятелите от махалата колиби, землянки. Спомен, който и досега се откроява е първото ми пускане да спим в гората, в лятната ни колиба, далеч от града. Бях шести клас. Това бяха едни особени емоции, които няма как да не се превърнат в незабравим спомен. Пуснати сами да спим в гората. Няколко момчета бяхме. Моят приятел Огнян Бухлев в момента е анестезиолог в една от големите болници на Ню Йорк в окото на вирусната пандемия. Другият, Цветелин – и той е там някъде в Америка. И страхът, който изпитахме, като стана тъмно. И кой трябваше да спи по средата в лятната колиба като траперска къща. И гордостта, на другия ден, че сме оцелели. А през нощта гонехме тези, които всъщност ги нямаше в гората.
Значи ли това, че сте заклет любител на гората и планинар?
Дядо ми Кирил изгради правилното ми отношение към природата. Взимаше магарето на комшията и отивахме на далече в гората. На някоя поляна спирахме с нож изрязваше чим, оставаше го настрани. С камъни ограждаше огнище, палеше огън и ми печеше сланина на шиш. След това гасеше огъня, махаше камъните и връщаше чима с трева, където е бил. На поляната не оставаха следи от паления огън.
Всички деца по онова време обичахме да играем в гората. Да се съберем, да накладем огън, да си опечем сланина. Картофи от нивите. Пълна свобода. Свобода, която ни развиваше фантазиите, мисленето, защото едно дете пети-шести клас, или по-малко, когато започне да си гради колиба, да прави землянка, то трябва да направи основите, да се направи дренаж, да си направи покрива, вътре да бъде изолирано. Това всичко го правехме. Да си произведеш арбалет, примерно, това изисква умения и някой да ти разреши да го правиш. Никой не ни е спирал.
Повече палав, или повече послушен бе д-р Палавеев в детско-юношеските си години?
По-скоро… Повече палав. Сестра ми Цонка ме пазеше от „посегателствата” на родителите ми.
Копривщица и името Палавеев са неразривно свързани. Вас какво Ви свързва с благодетелят Ненчо Палавеев? Носите същата фамилия…
Прадядо ми Рашко и хаджи Ненчо са били братовчеди. Прадядо ми е живял в Александрия и е имал млекарница. Млад е починал и дядо Кирил и сестра му Злата остават сираци много малки. Дядо е бил на 1 год. Прабаба ми Харитина с парите оставени от съпруга й и една шевна машина, Сингер‘ е отгледала двете си деца. Машината днес у при сестра ми и тя още шие на нея, а е от 1888 г. Така пише на машината.
Баба ми Цонка ми е разказвала, че като дете хаджи Ненчо ги е викал да му помагат. Тя е била най-голяма от децата. Карал ги е да чистят череши, бели череши за сладко. Карал ги е да пеят, за да не ядат и по някое време се обръщал към баба ми и казвал: Цоне, там горе на полицата има кутия с бамбоне… Ще вземеш толкова, за да останат толкова. Затова е имал! Възпитавал е децата да бъдат отговорни, да не лъжат.
Кога и как избрахте професията, или професията, попрището Ви намери само?
По скоро по стечение на обстоятелствата. В шести клас имах една тежка операция, три денонощия не е било ясно дали ще оцелея. Бил съм в детско коремно в „Пирогов”. Казали са на майка ми, че не знаят каква ще е развръзката, но съм оцелял. И вероятно това ми е повлияло по-натам. Също и майка ми Емилия Палавеева. Тя беше учител по химия в ЕСПУ „Любен Каравелов” – Копривщица.
В кабинета по химия имаше изградена фотолаборатория и фотографски кръжок. Всъщност, беше интересно. Доста снимахме, правихме табла. Викаха ме да снимам по разни мероприятия. Проявявах сам, правих си всичко. Когато имаше някакви чествания учители ме канеха да ги отразя със снимков материал. Това ми е и хоби до момента.
Дори в академията като студент продължих да снимам и отразявах спортни събития. Правих табла със снимков материал, които отразяваха спортни събития на МА. Слагах във физкултурния салон на университета. Целият процес от снимане, проявяване, изработването на снимките и табла го правех в Копривщица, в училищната фото-лаборатория, и го носех в София.
И въпреки това хоби, избрахте една не много лесна професия и я следвате докрай. Сега сте управител на обновената белодробна болница в София.
Сега съм управител на СБЛПФЗ-София област. Специализирана болница за активно лечение на пневмо-фтизиатрични заболявания.
Как се носи отговорността да управляваш болница в България? Днес обществото все повече осъзнава мисията на лекаря…
Отговорността не ми тежи.
Просто си върша работата, която обичам като лекар. Управлението е резултат на добре организирания процес на работа в лечебното заведение. Това е моето желание, това е моят избор и аз гледам да си свърша добре работата – и като лекар, и като управител.
Вие сте и почетен гражданин на Копривщица…
Там не знам дали точно почетен се водя. Връчиха ми плакет, но мисля, че съм на стъпалото преди почетен гражданин. Не ми е връчван ключа на града. Заедно с д-р Иван Гьорев ни връчиха почетни плакети.
Може да се каже, че Вашите съграждани Ви ценят и имате тяхната подкрепа. Хората от Копривщица са „друга бира”, така да се каже. Те са патриоти и много взискателни…
Да, така е! Малкият град е като една затворена общност. Там се познаваме всички и който каквато нужда има, трябва да реагираш. Като каже аз съм от Копривщица, а и аз съм от Копривщица и сърцето трепва. Не, че деля хората и пациентите. Копривщица си е моя град. Това са моите съграждани. Там е миналата най-хубавата част от живота ми – детството, юношеството. Най-чистият етап от живота на всеки един човек. Още не е обременен и притиснат от живота.
Споделихте, че ваши съученици, с които сте лудували из планините, са заминали за Америка. А Вие защо останахте в България?
Съдба. През 1996 г. Оги си дойде, за първи път след като 90-та емигрира. На мен ми беше много мъчно, защото той е приятел. Обичаме се, в истинския смисъл на думата, като приятели. Разказа как е живял там. Питах го: Оги, аз мога ли да се класирам за там (САЩ – бел. ред). Той вика – можеш, как да не можеш. Те другите се оправят, та ти няма да се оправиш.
Направих няколко опита. Първият, Оги ми уреди покана от съпругата на световно известен балетист и учител, който е починал и съпругата му ме кани на концерт в „Метрополитен”, организиран в негова памет. Изпрати ми кредитна карта. Документи, с които жена доказва доходите си и, че може да ме посрещне, както и обява от „Ню Йорк Таймс”, че ще се състои такъв концерт. Почти бях се простил с колегите си и знаменателно отидох на интервю в Американското консулство. Тогавашният консул ме попита откъде познавам този човек и аз му казах, че съм му оказвал медицинска помощ в България. Резултатът беше – черен печат! Не получих виза. Бях много разстроен, все едно ме скъсаха на държавен изпит.
Втори опит. Няколко месеца по-късно беше олимпиадата в Атланта и се опитах чрез туроператорска фирма да стигна до там. Тогава вече нямах пари и Оги ми изпрати по Жоро катерицата. Беше организирал всички обстоятелства за скоростно получаване на зелена карта. Около очакваната дата Оги вече ми беше наел квартира и три месеца ми плащаше наема. Имах подсигурена работа и учебници за приравнителни изпити. На интервюто в Американското консулство при една руса консулка – отново черен печат.
След вторият неуспех Оги се разстрои и ми каза: Кире, качвай се на една лодка, чакам те на Източния бряг. Междувременно ме свърза с д-р Лопес от Белиз, който дори не знае, че го знам, за да подготви друг подстъп към Америка. Но, претърпях една тежка операция, която ми промени мисленето и приключих с емигрантските си намерения. И никога вече не бих мръднал от България. Аз съм православен християнин, българин и копривщенец. Това е.
Както се казва – Господ си знае работата!
Да. Приключих с всякакво желание да емигрирам. Тук смятам, че ми е мястото. Къде упражнявам професията си няма значение. Лекарят трябва да лекува. В тази професия меркантилност не бива да има.
В нашата болница в настоящия момент напусна само един санитар, всички други останаха да изпълняват задълженията си, независимо от риска, защото това е нашия избор на професия и момента имат нужда от нас.
Въпреки всичко, в условията на пандемия и след пожара, болницата продължава да работи на пълни обороти?
Това беше интересно. Аз съм много щастлив, че успяваме. Възприемам се като част от колектива. В управлението ми се спазва принципа на православното християнство – пръв между равнопоставени.
Ако взимаме някакво решение, което касае съдбата на болницата, то е обсъдено с колектива и всички трябва са съгласни. Такъв е принципът ми на управление. И пръв между равнопоставени, и трябва да има пълно съгласие.
При назначаването на всеки един лекар, останалите се събираме и почва презентацията. Този човек е такъв – взимаме ли го? Да, взимаме го. Колективът го приема, а не аз еднолично. Това е много важно и така се формира сродна група на хора със сходни характери. И с еднакви виждания към професията, където отправна точка не са парите. Те са важни, но не те определят качеството на работа. Те би следвало да са резултат от добре свършена работа.
Те са част от обща мотивация, която в други посоки е по-силна. Особено в ситуацията, в която се намираме всички днес. Как мислите, справяме ли се българите и успяхме ли да се самоизненадаме, че сме по-отговорни, отколкото си мислехме, или се разочаровахме?
Това е един неизвестен патоген. Тепърва ние опознаваме патогенезата на болестта и постоянно излизат изненади във всяка една посока. За мене лично сме в етап на опознаване на вируса и когато все още имаме неизвестно, и всички мерки, които се взимат от епидемиологична гледна точка, трябва са се спазват, за да има време здравната система да се подготви.
Нещата са противоречиви и по отношение терапията, по отношение патогенезата на тази болест. Тепърва се изучава всичко, с което се сблъскваме. Когато имаш неизвестен враг, ти трябва да го опознаеш. Това изисква време – опита на другите, натрупването на личен опит. Като цяло мерките да се пазим са разумни и нужни, за да бъде подготвена системата.
В нашата болница вече имаме необходимото предпазно облекло. Отработваме си „сухи тренировки” какво да се прави. Имахме пациент, след две отрицателни PCR-проби, който хоспитализирахме поради тежка дихателна недостатъчност. Независимо, че бяха отрицателни пробите, при него са спазени всички мерки от епидемиологична гледна точка.
Можем ли да кажем, че българинът е практичен човек? И успява в подобни стресови ситуации да намира изход?
Българинът е винаги готов да приема предизвикателствата, има рационално мислене, има интелект и подход. Плюс това самата нация е адаптивна.
Между лечебните заведения винаги е имало взаимоотношения на взаимопомощ. При създалата се ситуация с коронавируса Covid-19, Втора МБАЛ, в която се осъществяваше диспансерното наблюдение на пациенти с туберкулоза, се наложи да разкрие инфекциозно отделение. В този момент нашето лечебно заведение, след разговор и организация с управителя доц. Узунов, архива на пациентите и като цяло дейността беше прехвърлена в нашето лечебно заведение, което стана много бързо и по този начин се запази контрола върху лечението на пациенти с туберкулоза от град София и Софийска област.
За да можем да поемем този обем работа, за около три дни със собствени сили и средства, в нашето лечебно заведение се направи бърз ремонт на няколко помещения. Бяха информационно обезпечени и работата продължи без да бъдат ощетени пациентите. Този факт доказва, че в критична ситуация можем да действаме адекватно и бързо. Ритъмът на работа и дейността е запазена. За реализиране на този факт имахме пълна подкрепа от директор на РЗИ-София област и д-р Пенков – зам.-министър.
Така да се каже, реагирахте адекватно и веднага, за да се свърши работата…
Направихме го, за да запазим контрол над туберкулозата в град София и Софийска област. Туберкулозата е много коварна болест и не е за подценяване. Туберкулоза има и ще има. Ако в един такъв момент се загуби контрол, десетки пациенти ще бъдат изложени на риск, а те се нуждаят от лекарства, нуждаят се от контролни прегледи. Точно това направихме – запазихме контрола. Това бе много важно в тази рискова ситуация.
(следва)
Интервю на: Петя Чолакова