След 15 години в рубриката „С две думи за”… разговаряме отново с д-р инж. Илия Гърков – първият средногорец, доверил се на новосъздаденото списание „Средногорски БАГРИ” и споделил своите лични възприятия за света, работата, хобито, разказал ни виц и украсил корицата на родилото се с пролетта на 2005 г. ново начало на журналистиката в Средногорския край!
Започваме с най-новото му поприще…
Успя да издадеш книгата „Героите на Средногорието”, разказа на самата премиера за нейното издаване, но идеята да откриеш и увековечиш достойните средногорци, отдали живота си за България, откога зрееше в теб?
Избистри се 2016 г. Преди това четох, четох, мъчих се за този да намеря, за онзи да намеря нещо да го има някъде, да събера парчетата информация в едно ми отне доста време. Пак казвам, че почти всички знаем генералите, макар че има и много забравени генерали, има много забравени офицери, но те все пак са по-известните. Докато тези хорица на фронта, по обикновените – тях не помним. Като попиташ ти знаеш ли за това – и отсреща човека седи и мълчи… Не ги знаме даже от паметниците.
Където и да отидеш по света, навсякъде войнишките паметници се тачат. Навсякъде са уважавани. Примерно, последният път ноември месец като бях във Вашингтон, имахме малко свободно време и ходихме по мемориалите, разположени по тяхната алея на Славата. На загиналите във Виетнамската война. Всички имена са написани на една стена. Хората ходят и си ги търсят. И виждаш – различни цветя са сложени на различни места.
На какво отдаваш това – дали не е заради това, че в САЩ са все още млада държава, а ние с близо 1500 години история и много герои?
По-скоро го отдавам на разделението, което реално започва след Първата световна война. Ние сме най-жестоко наказаната страна, от губещите. И това поражда вече обвиненията едни други, кой не си е свършил работата, кой е предал, кой не е устискал и т.н., и т.н. Вече 100 години минаха! Хайде, стига толкова!
Иначе сме патриотична нация! Националните ни емоции са доста силни, но някак са съсредоточени основно в Априлското въстание…
Да! Просто само с няколко дати е свързан патриотизма ни. Докато всъщност ние имаме много повече какво да кажем и какво да покажем. И другото пак, като започнах да казвам това – моите изследвания не са били супер задълбочени и професионални. Каквото съм намерил. До каквото съм имал достъп. Това съм анализирал – в една или друга степен. Не супер професионално. Неоценима помощ ми оказаха д-р Иван Иванов, проф. дин Трендафил Митев, Христо Ковачев, Гергана Петрова. Помогнаха ми и много други хора.
Това, което ми направи силно впечатление е, нашият район е с много високо ниво на жертвите. Има и много хора, които са участвали във войните и са пострадали, много военноинвалиди. Те се връщат и влизат обратно в обществото. В цивилният живот. Но травмите от войната не отминават. Дори и да не си пострадал физически, психически това ти е повлияло. Семействата на участниците във войната се травматизират за години напред.
Не знам дали споделяш моето усещане, но нашият район е доста забравен от традиционните историци? Почти нито един етап, епоха, време не се изучава задълбочено тук?
Да, има нещо такова. На какво се дължи – не знам. Мога само да се върна на думите на Иван Вазов – „Петричани, вие първи хвърлихте кантарния топуз”! Той си го казва кои са първите.
Нашият район си е хубав. Добър район, с хубави хора. Просто трябва от някъде да се започне. Да има единение. За мен лично това бе един от начините да започнем. Да кажем: хора, нека да тръгнем заедно поне в това. Не само в отбелязването. 100 години минаха. Стига толкова. Нека да помним тези хора и да не ги забравяме.
Това е нещо, което си мечтал да направиш!
Да! Това е една много стара моя мечта. Не точно в такъв вид, но исках да направя нещо, за да почета тези хора. България беше обвинявана, че е империалистическа сила, не знам си каква сила… Идеята за тези войни, поне от наша страна, говоря за народа, за обикновените хора – е била да се помогне на братята. На този, който има нужда да му бъде помогнато. Това е наша характерна черта – да се отзовем и да помогнем.
Историята показва, че българският народ винаги е помагал на съседите си. И на Сърбия, и на наречената днес Северна Македония. И не сме им се сърдили след това, когато са се обръщали срещу нас…
Да, така е! Много исторически факти го доказват. Аз мисля, че българинът не е настроен негативно към съседите си. Не напразно, говорейки на чисто човешка база, че те песните са ни едни и същи. Не напразно се казва балкански фолклор. Тук, на Балканите, нещата винаги се случват по един по друг начин, по различен.
Не сме злопаметни и винаги помагаме. Може би затова имената на нашите герои някак си се изгубват във времето, защото стават прекалено много…
За мен не са много. Това са хората, които са откликнали на нуждите на времето. Колкото – толкова. Времето си е показало каква нужда от герои има. Измислени герои поне в тази книга няма.
Ще те върна към работата. Едно време съм те питала нещо много интересно. Преди 15 години! Сега ще сверим доколко са актуални отговорите. Първо – смяташ ли се за успешен човек?
Мисля, че се възприемам за успешен човек, но мисля, че има още много какво да се прави в тази посока. Имам още много идеи и много проекти, по които да се работи.
Трите думи, които те описват най-точно сега…
Мисля, че са: честност, отдаденост и целеустременост!
Променили са се…
Със сигурност, той живота се променя! А какви са били?
Трите твои думи са били: енергичен, упорит и позитивен! Мисля, че след 15 години те вече са постигнали резултат и затова днес са други…
Да!
Тогава съм те питала – отдаден или обсебен от работата. Какъв е отговорът ти днес?
Отдаден на работата, но обсебен от идеи. Как нещата да се правят по-добре и по-добре.
Не си се променил в това си качество…
Радвам се за което!
Любимото ти време от деня…
Сутрин!
А преди 15 години е била нощта…
Тогава излизах и нощно време. Докато сега… горе-долу пак. Пет часа сутрин за едни е нощ, за други е ранна сутрин, за други късна нощ…
Надскочи ли всичките си мечти и планове за 2019 г., която за теб и в личен, и в професионален план бе повече от успешна? Наследник – отличник и нов рудник в Крумовград.
Не бих ги нарекъл мечти. Това са едни проекти, които за 2019 г. бяха планирани да се случат и те се случиха. Разбира се, аз съм абсолютно безкрайно благодарен на семейството си за подкрепата и на колегите, които също направиха тези неща реалност. Няма как сам човек да свърши толкова много. Пускането на един рудник в Крумовград, то няма значение къде е… По принцип пускането на един нов рудник си е голямо предизвикателство и ние успяхме не само да го пуснем, а в рамките на три месеца да постигнем всички планувани стойности на производството.
Като вдигате толкова високо летвата, не се ли страхувате, че ще дойде момент, в който няма как самите себе си да надградите?
А… Има, има. Винаги има какво да направиш по по-различен начин. Винаги има какво да подобриш, просто трябва да намериш така да го кажа – истинският дразнител, в позитивния смисъл на думата. Това, което те мотивира и си казваш – не, не, аз това нещо ще го направя.
А доколко е важно за един мотивиран човек отсреща да има подкрепата. Много често хората са мотивирани и имат идея обаче, някак си не получават нужната подкрепа да я осъществят? Да повярва някой в теб и в твоите възможности…
Това е от изключителна важност. В началото, когато започнахме с новия екип в Крумовград, първото нещо, което ми направи впечатление е, че никой не иска да говори с нас. Иначе казано – никой не ни вярва. И в тази посока първоначално насочихме усилията си. Когато започна доверието да се изгражда, защото то не се е случило ей така, изведнъж, когато започна да се усеща това вече нарастващо доверие – най-напред чрез откриването, отварянето на хората към нас, нещата започнаха да се случват по-лесно. Да, те никога няма да бъдат абсолютно лесни.
Тук става въпрос все пак за доста тежко производство, за доста комплексни процеси и съответно това изисква и разбиране, и отдаденост и доверие. В края на краищата, когато хората видят, че това, което казват – това правиш и това се случва, оттам нататък просто няма какво да ни спре. Подобно беше и с книгата. Разбира се и с успехите на сина ми, с неговото завършване. Дъщеря ми също. Тя стана студент по медицина отново през 2019 г. Някак си се съчетаха нещата и за мен 2019 г. е наистина една успешна година и в професионален план, и в семеен.
Последното нещо, което искам да те попитам за 2019-та година. Там стартирахте финансирането на проекти на общността. В Челопеч – кога?
Шест проекта са в Крумовград. Започнахме с първите шест. Идеята е хората да повярват в себе си и да продължат да създават бизнес. Вярвам, че нещата ще се случат по правилния начин, а не само да вземат едни пари от нас. Защо го казвам… Проектите основно са насочени в производството. А производството означава дългосрочност и устойчивост. Засега само един от одобрените за финансиране проекти е в услугите.
В Челопеч е доста по-предизвикателно и когато уточним формулата и начина, ще говорим за това.
При толкова много ангажименти, остава ли ти свободно време?
То свободното време е с другите проекти. През свободното време беше книгата. То е запълнено и с други такива проекти, за които няма да пишеш сега – трябва първо да станат.
Планината…
Да. Обичам планината. За нея имам време – от време на време. Но винаги, когато мога – съм и в планината.
Питала съм те преди 15 години: Обичаш работата си, защото…
Ами защото тя не е еднотипна, предизвикателна е и винаги има какво да научиш, дори само от това, че си вършиш работата. Тя не е монотонна. Не започва всеки ден в толкова и приключва в толкова. Не можеш в следващите 10 години да прогнозираш всеки ден какъв ще ти бъде. Това е една работа, която е свързана от една страна с предприятието, от другата страна – с хората. Динамична. Емоционална. И не се повтаря. Няма повторения.
Питала съм те нещо, без което не можеш…
Не мога без семейството си. Там какво съм ти казал?
Рудника, семейството и приятелите…
Сега трябва да бъде семейството, рудниците, приятелите! Сега ще го сложиш в множествено число! А и приятелите ми повечето са от рудника, което е наистина късмет.
Любимата ти музика…
Всякаква, каквато е хубава! Без чалгата! Нали знаеш на нашите руднични купони – никаква чалга. Като искат да слушат чалга – да си купят билети и да си ходят по такива събирания. При нас, на нашия миньорски празник – не!
Хората обичат да подражават! Смяташ ли, че много хора ти подражават?
Не мога да кажа, но ще съм безкрайно щастлив, ако наистина съм послужил за пример на някой и той се е променил за добро. Не знам дали има много хора…
Най-голямата ти слабост?
Пак – семейството, рудниците, приятелите…
Тогава в по-личен план си ми казал минералите и историята…
В този вид съм те разбрал. Историята е моя постоянна слабост, а камънаците са около мен – навсякъде.
Най-голямата ти сила?
Сега го казвам в смисъл, който сега го разбирам. Най-голямата ми сила мисля, че… Аз пак ще кажа – целеустремеността, честността и отдадеността!
Преди 15 години си ги нарекъл упоритост и инат!
Почти същото, но с други думи казано. Упоритостта е част от целеустремеността и отдадеността, а доза инат не е излишна.
Най-голямата ти победа?
Най-голямата мисля, че още не съм я постигнал. Най-голямата победа за мен е това, че запазихме семейството си. В смисъл, че продължаваме да сме си такова сплотено и задружно семейство, каквото сме били и преди много години.
Отговорил си, че най-голямата ти победа са децата…
И продължават да бъдат!
(следва)
Интервю на: Петя Чолакова