На 22 февруари 1918 г., в град Русе умира хайдутствалия и из Златишко Панайот Хитов – национал-революционер и четнически войвода, в четата на който се включва като знаменосец Васил Левски.
Панайот Хитов е роден на 11 ноември 1830 г. в град Сливен, в кв. „Ново село“. През 1858 г. става хайдутин в четата на Георги Трънкин. Две години по-късно, след смъртта на Георги Трънкин, Хитов е избран за войвода на четата. Неговата дружина е сред най-активните в Югоизточна България. При него хайдутстват Хаджи Димитър, Стоян Папазов, Дядо Желю.
В периода 1864 – 1865 г. под въздействието на революционните идеи хайдушкият войвода Хитов започва да осмисля действията си като част от общонационалното освободително движение. Той поддържа писмена връзка с Георги Раковски и като негов следовник спечелва доверието му. През 1864 г. събира четници сред българите в Крагуевац, където са още войводите Дядо Ильо Малашевски, Цеко Петков, Коста Димински, Иван Кулин, Дядо Желю, Божил Бахов, Стаменко и други, и от Белград се прехвърля в Берковско и Пиротско. Според плана на Раковски, изложен в „Привременен закон за народните и горски чети от 1867-лето“, Хитов е определен за главен български войвода.
На 28 април 1867 г. Хитов преминава Дунав с чета от около 30 души при Тутракан, между селата Пожарево и Дунавец. Знаменосец на четата е Васил Левски. С четата си Хитов се отправя към Стара планина и прекарва известно време в района на Котел и Сливен. Целта е била при пребиваването в районите на Котел и Сливен да се засилва борческото чувство на народа.
С четата на Филип Тотю непокорните българи по билото на Стара планина преминават в Сърбия.
Дневник на Панайот Хитовата чета през 1867 г. води писаря на четата Иван Кършовски. Оригиналното заглавие на този дневник е „Преминаване в планината на българската народна чета под управлението на главния войвода Панайот Хитов, през 1867 г.“ В него Кършовски е записал:
„19-й юли
Вечерта прекосихме пътеката, която иде от Тетевен и минува през Орта Конак. Излязохме на върха на Златишката планина. От този връх се видят Копривщенските планини, Средецкото поле, Рила и Врачанската планина. И полетата покрай Искъра, и Видинското окръжие, а по-далеч – Влашките равнини.
20-й юли
Оттукатръгнахме на запад и по една пъката, която отива по билото, излязохме на една куцовлашка (каракачанска мандра – бачия). Тука, когато вече се готвехме да ядем бял мъж, ненадейно дойдоха петима непознати на мандрата и като мислехме, че са помаци, залегнахме на пусия. Бяхме вече готови да стреляме, но чухме гласа на Филип Тотю Тодоров, който извика „Добра вечер“, и тогава повърнахме оръжието си назад“. И тъй се съединихме с него и дружината му – общо петима души.
21-вий юли
Оттука се отправихме на юг и слязохме в едно ниско място, което се вдава като седло и се зове Гидик. На туй ниско място минува работният път, който пресича Стара планина, като иде от Златица и отива за Етрополе. Като преминахме пътя, излязохме на Етрополската планина – на Бабата. Добро, високо и от природата укрепено място. На туй място се е държал в старо време някой си поп със своята отбрана дружина и много турска неприятелска кръв е пролял, за да брани милата свобода на своите братя българи.
22-рий юли
Преди зора отидохме на едни турски овни да си набави хляб. Туй място било завардено от няколко заптиета, сред които бил и златишкият мюдюрин и средецкият бюлюкбашия. От последния българите в Средецкото окръжие кървави сълзи са ронили поради злоупотребленията му. Стигнахме близо до тях, но те бяха заспали. Когато дойдохме при огъня, мюдюринът спеше под едно дърво безгрижно, без да мисли, че е в Стара планина. Хванахме го, взехме му оръжието, тогава той, като видя, че е в нашите ръце, почна да вика и ненадейно загърмяха пушки в гората. Това бяха заспалите мюдюрови стражи. Два турски куршума удариха дядо Вълко в торбата, а ние залегнахме всеки зад един бук и изгърмяхме с пушките си върху мюдюровите стражи. Ранихме няколко от тях и ги пропъдихме. Също и мюдюрина ранихме, взехме му дрехите и конете. Оттам хванахме по върха да търсим някое място да се поотдъхнем. Като вървяхме из пътя, среляхме въз една потера от помаци, които, ако и да ни видяха, не посмяха да се обадят. Сетне се оттеглихме в една малка гора. отдолу – път, отгоре – гол баир, отзаде и отпреде – гола поляна. Преседяхме докъм пладне. Сле два часа се събра потера от всичките околни села и отпред ни обиколиха. Същият бюлюкбашия, който сутринта се избави от смъртта и гол и бос побягна, дойде с няколко заптиета и като сляп идеше право към нас с надежда да обсади краището, но Панайот Хитов го замери в гърдите с двуцевката си и оня падна мъртъв. Другарите му си изпразниха пушките към нас и побегнаха назад. Оттеглихме се към Етрополското окръжие, към Арабаконак. Оттам към запад стои Мургаш планина. На пътя имаше турски стражи. И така вървяхме все из устието, дойдохме близо до село Врачеш“.
Запазена е кореспонденцията на Апостола Васил Левски с войводата П. Хитов, от която проличават различията в техните възгледи за народната борба за освобождение.
Войводата Хитов се установява да живее в Белград, като заради сръбските власти не се включва в Старозагорското въстание и в Априлското въстание, но взема участие в Сръбско-турската война от 1876 г. като войвода на една от четите на българските доброволци. Ръководи чета с български доброволци и по време на Руско-турската война. След Освобождението става гражданин на Русе, участвайки в редица събития, свързани с живота на България. През 1890 г. е избран за депутат в VI-то ОНС от Сливен.
Панайот Хитов умира на 87 години, погребан в старите русенски гробища. Делото му остава завинаги свързано с борбата за Свобода на България.
Подготви: Петя Чолакова