В ПАМЕТ НА ФИЛИП КРИВИРАЛЧЕВ

„ФИЛИП КРИВИРАЛЧЕВ КОВЕШЕ МЪЖЕ!“
(Заглавие на вестникарска статия от 70-те години за треньора на националния отбор по класическа борба)

* * *

Разговор у дома им в Копривщица с  участието и на съпругата Дора и братовчеда Любен (по негова инициатива) на 29 декември 2012 г. и в други дни в началото на 2013 г. Това е една много интересна, направо уникална личност, интелигентен, остроумен и с изключително чувство за хумор,  с богата и много интересна биография.

Роден е през 1932 година в Копривщица, спортист, завършва някогашния ВИФ, състезател по борба и треньор с изключителни успехи и заслуги в развитието на най-успешния български спорт. Наставник на националния ни отбор по класическа борба в най-успешния му период – 1967-1977 година. Под негово ръководство печелят олимпийски, световни, европейски и други титли и различни медали плеяда от най-именитите ни борци – Боян Радев, Петър Киров, Георги Мърков, Христо Трайков, Александър Томов, Стоян Николов, Георги Райков и още много и много други. А през 1971 година националният ни отбор стана и световен отборен шампион на надпреварата в София. „Заслужил треньор“ , носител е на ред награди и отличия – „Герой на социалистическия труд“, орден „Георги Димитров“ и „Народен орден на труда“ – златен. Почетен граждани на Копривщица.

След пенсионирането си живее със съпругата си Дора в родната им Копривщица.  Бодър, жизнен, енергичен  и винаги усмихнат, с едно невероятно слънчево излъчване бай Филчо и днес продължава да более за любимия спорт и въпреки годините си и днес е един ентусиазиран треньор на младежите от копривщенския клуб по борба.

Родил съм се в Копривщица през 1932 г. Петият подред съм в семейството на Андрея и Нешка – преди мен 4 деца, след мене още 4. Отчували сме се петима, всичките сме живи и сега.

 Баща ми се занимаваше със земеделие и животновъдство. Тогава се сееше ръж, овес, картофи, захарно цвекло и тръстика, коноп, лен. Нямахме много имот, та взимаше и доста ниви под наем. Овчарче е бил от малък, още 6-7 годишен се научава да свири на гайда и беше един от най-добрите свирци тук. Има и медали от първите два събора в Копривщица.

В първо отделение учителка ни беше г-жа Ана Петрова – една изключителна учителка и човек, невероятна!!! Нея още я помнят и ще я помнят дорде са живи поколения копривщенци. Та оттогава е един от най-ранните ми и ярки спомени, голямо приключение. Зимата, цялата Тополка замръзнала, ние се пързаляме по леда – голям кеф, ама си бяхме измислили и една друга дивотия. Вървим по леда и гледа ме къде е най-тънко, там дето се види течащата вода отдолу. И да видим кой е най-смел да мине оттам… И аз нали съм си най-курназ прекрачих, ледът се пропука и потънах до шия. Да съм бил тогава метър и 20-30 сантима, 20-25 кила… Хванати един за друг, легнали по корем на леда, да не потънат и те, съучениците ме извадиха. И не ще да е било много студено, че не замръзнах. Бързо изприпках до училището отсреща и се сгуших на последния чин.

Ама едно момиче не издържа и каза на г-жа Петрова, че Филип е мокър целия. Жената много се разтревожи, изправи ме на стол до голямата печка-варел и ме съблече по гащета да съхна. Като видя, че не съм измръзнал ми се скара защо не съм си отишъл дома – нали живея срещу училището, през реката. Ама смея ли да си ида у нас мокър – голям бой ще падне , знаех си… Изобщо, бях много палав и де що станеше беля – без мене не биваше… Иначе – пълен отличник бях до завършването на седми клас – прогимназията!

Обути бяхме тогава с едни цървулки – панагюрски им викахме – от кожа, с остри връхчета, и отгоре се завързваха с кожено ремъче. А после и гумени цървули.  Панталончета и палте – от домашен шаяк, вълнени плетени фанели, книгите си носехме в торбички. А-а-а, калпаци, гугли не сме носили – ние сме граждани, европейци. Каскети и други шапки имаше. Понеже и пътища нямаше полски едно време, гюбрето се караше на нивите на самар, с два коша на коня отстрани. Тези кошове бяха с подвижно дъно, като стигнеш – дръпнеш дръжката, дъното се отвори и на връщане ни качваха да ни повозят нас децата в кошовете. Та ние имахме една бяла кобила – Куца Гана и викахме, като заклискаше…

След училище излизахме на поляната отсреща до реката и започваха игрите и борбите. Тогава на мода беше нашия национален герой Дан Колов. И който надвиеше всички за деня до другия ден, до другите борби го наричахме Дан Колов. Това ни беше примера. Борбите ни завършваха, когато падналия кажеше „Евала!“ Игрите ни в прогимназията беше народната топка, в гимназията по-късно – волейбола. Тогава започнахме да си правим и саморъчни ски, много примитивни бяха, и се пързаляхме по околните баири. Правехме си и дървени кънки, а един железар ни правеше и железни върхове от винкел. Той беше направил за децата си железни кънки. Голям кеф беше пързалянето по реката, по-късно се появиха изцяло железни кънки, купешки. От курортистите започнаха да идват и с хубави ски, купешки, колко сме въздишали по тях… В гимназията вече, след девети септември, докараха от Пловдив и 20 чифта истински ски. От Поп и Попадия надолу си направихме писта, но то е било повече ходене, отколкото спускане, докато се отъпче трасето.

Друг спорт беше язденето. Не помня кога съм се качил пръв път на кон. Вуйчо ми, на мама брат й беше голям мераклия на конете, чак от Плевен от конезавода докара расови коне. С един от тези коне няколко пъти печелех кушията на Тодоровден. Маршрута беше от водениците под града на пътя за Пирдоп, на 4-5 км, финалът на мегдана пред кръчмата „България“ сега.

 И по гората много работеше баща ми, изкусен майстор беше на дялането – греди, талпи, шинди, калчоци(заготовки за сапове и други изделия), дърва за огрев доставяше. Работил съм и аз като ученик товарач на камионите, а материалът се караше на стрелчанската гара. Работех и като студент в гората. Работеше се непрекъснато и зиме, а и много надалече, та си правехме землянки за нощуване. Храна се взимаше поне за 10 дни и си готвехме. В местността Лескова под Барикадите е първият ми спомен за гората. Още не ходех на училище помня, като натоварихме конете с брадви, чукове, триони, храна, черги и тръгнахме. Там разтоварихме, мене ме вързаха на коня да не заспя и да падна, удариха му една тояга – и той си знае пътя за дома. После съм си мислил – толкова ли им е бил акълът, ми ако вълци подгонят коня, тогава имаше много звяр в гората. Пристигам дома премръзнал – ни мога да сляза вързан съм, ни коня може да отвори портата, ни глас ми останал да викам – докато ми отворят…

Много деца, много нещо имаше едно време. У нас все сме били по 5-6, у чичо ми – 11, абе във всяка къща най-малко 4-5. В училище всякога сме били по 2-4 паралелки над 30 ученика. През 1950 г. 11 клас завършихме 70 души, а сега лани – 9…

След гимназията – накъде? Имахме двама копривщенци – единият моряк, другият – летец. Като се появеха в града с униформите, особено морякът – то да ти е драго да ги гледаш!  И подадох документи за военно-морското училище, ама въобще не ме извикаха за изпити. И работих с баща ми цяла година в гората, сечахме дърва за огрев.

На следващата година реших да постъпя във военно-въздушното училище и подадох документи, много беше модерно тогава през 50-те години, да си летец. И ме извикаха в София във военното училище на канала – там ме разпределят за пиротехник-химик. А аз искам летец… Поседях има-нема месец и един ден си събирам багажа, рекох на съквартирантите на вечерната проверка да казват вместо мене „тук“, додето разберат началниците, че ме няма  и през оградата избягах си додох в Копривщица – и пак в гората… Не ме подириха, размина ми се „дезертьорството“, ама пак трябва да ходя войник…

И се срещаме един ден с моя съученичка, пита ме какво правя, а аз и казвам, че чакам да ме вземат войник. А тя ми вика знаеш ли, че в Пловдивския институт има профил с физкултура и пеене, а ти беше добър по физическо, що не опиташ. Казвам на баща ми, а той – след тебе са още четирима, не разчитай на мене за пари, ако можеш да се издържаш, добре… Подадох си документите и ми казаха кога да се явя на изпит. Проверявам предния ден списъците – няма ме. В канцеларията ми казаха, че Копривщица е Софийски окръг, а от тази година и в София се открил такъв институт, та да вървя на другия ден там на изпити. А то и по пеене трябвало, та там се поизпотих, ама ме пуснаха, приеха ме де…

 После – зор, добре че живеех у леля ми, тя ме хранеше с нейните деца, най-големия лукс беше да си позволя от време на време една шкембе-чорба заран в закусвалнята на „Христо Ботев“ наблизо за 20 стотинки… Гладни и студени години, пеша на бегом го взимах до института, който бе при сегашното спортно министерство. И след една година излязох с диплома № 1 от тогавашния учителски институт-София.

С мен института завършиха и неуспели през първата година да влязат във ВИФ (Висш институт за физкултура и спорт) и ме навиват  и там да опитаме. Във ВИФ  давали дрехи, храна и общежитие – евтино, признавала се и военната служба. И от над 1500 кандидати се класирах 36-ти по успех – цедката беше голяма. Приеха ме, облякоха ни с носени дрехи, ама добри…

Дотук добре, ама пари?!… Хванах се вечер да чистим стола и яденето без пари. Направиха ме и административен отговорник на курса, тогава имаше и такава длъжност. Този „шеф“ водеше присъствията и отсъствията на студентите, участваше в заседанията на Академичния съвет с равноправен глас с останалите членове на съвета, преподавателите. А преподавателите ни бяха изключителни специалисти – повечето бяха завършили в Съюза, Чехия, Унгария. Много от тях бяха професори с авторитет и признание по целия свят. Страшно се държеше на дисциплината, присъствието и заниманията се провеждаха на изключително високо ниво.

Живеехме 14 души в една стая в общежитието – 7 двуетажни легла, като казарма. А един полуден в седмицата си карахме и войнишкото обучение, службата. Първите две години учехме всички спортни дисциплини. А в 3 и 4 курс специализирахме, аз избрах борбата. Всяка година се провеждаха  вътрешни първенства на института, а след това и на дружество „Академик“. Участвал съм и в борбата – двата стила, в щангите, бокс, атлетика – абе, всички почти спортове на практика. В класическата борба станах втори, Светослав Стоицев ме надви, той беше завършил школа по борба още като ученик. Първи станах на вътрешното и общостудентското първенства. Имам призови места и от републикански първенства.

Много от състудентите ми по-късно станаха големи спортисти и треньори, като Иван Абаджиев, с него от тогава сме големи приятели. Той ми е набор, но вървеше една година напред.  След завършването  заедно ни произведоха и офицери в Горна Малина.

При дипломирането ме разпределиха за преподавател в спортната школа в Пловдив. И тук специално искам да подчертая ролята на проф. Матеев за по-нататъшната ми кариера и биография. Отивам аз при професора, казах му, че съм от  Копривщица, там бе обявено свободно място за учител по физкултура, и искам да си се върна. А той ми каза: „Слушай, моето момче, никой в родното си място не е станал пророк! Като си идеш в Копривщица какво? Ще ти рекат там: „Ха, дошъл да ни дава акъл на Андрея сина!?…“ И ще се загубиш като обикновен учител… А ти имаш качества за нещо много повече – върви в Пловдив! Там ще те оценят по знанията, по амбициите и труда ти!“ След години оцених мъдростта му и колко е бил прав го потвърди животът ми!

В Пловдив почнах след завършването през 1956 г., обикалях всички училища, събрах над 100 деца, бях с тях в залата от сутрин до вечер. В края на първата ми година там се проведе областно  първенство, а това беше един много голям район, с традиции в борбата и големи имена –Пловдив, Пазарджик, Смолян, военните поделения и те със силни отбори. Предложиха ми  да стана главен съдия на турнира, но аз отрязах: „Искам да се боря!“ Шашнаха се колегите и ми викат, че тука ще ме направят на пестил, ама аз – инат: „Ще се боря, та каквото ще да стане!“

И първата седмица в класическия стил 6 срещи имах в един ден – 4 победи с туш и една по точки – станах първи! Другата седмица – свободен стил. Колегите пак ме разубеждават – тия турчета са страшни пехливани, ще се изложиш. А категорията ми бе до 67 килограма – най-многолюдната, по 15-20 участника. Пак ми се случиха 6 срещи на втория ден – всичките ги бих с туш! И това фактически ме направи треньор. Думата ми след доказаното на тепиха  вече много тежеше и борците много ме слушаха, а преди оспорваха, че еди-кой си казал така, друг иначе – от предишните им треньори, де. Сега вече ме гледаха в очите. И така години… В Пловдив се намерихме и с жената Дора, абе копривщенин и копривщенка… Тя бе студентка там по педагогика, на втората година, значи през 1958-ма ме намери. И оттогава – няма пущане…

Преди да ме повикат за национален треньор аз вече имах над 10 години стаж. Повече от 60 републикански шампиони имах във всички възрасти и категории. Най-впечатляващият успех за мене бе на откритото градско първенство на София за пионери. А аз вече от години правех такива преборвания във всяко пловдивско училище. Обадих се, че искаме да участваме, допуснаха ни, отидохме с 2 състава. Там като ни видяха – момчетата с оформени вече фигури на атлети, казаха, че може само един отбор… Чоглаво ми стана за децата, па ги събрах и им казах: „Това е положението, уплашихме софиянци още преди да сме се сборили, ама… Вие се знаете и решете кой да се бори, аз не мога да ви деля…“ Разбраха се момчетата, па като подхванахме столичаните – Дай! Дай! Дай! – 8 шампиони и двама втори!!! И четем на другия ден във вестниците, че градски шампион на София е станал „Спартак“-София, ние бяхме извън официалното класиране, но гостите от Пловдив спечелиха 8 златни и 2 сребърни медала…

В България ние вече бяхме фаворитите, с много първи места и от състезания в чужбина. По същото време имаше и международен турнир за юноши до 18 години в Пловдив. Участвахме с два състава и станахме първи и втори. Трети бяха ГДР (германците). От 1956,след като завърших ВИФ, до 1966 г. вече се бях наложил като треньор. И есента на 1966 г. от федерацията по борба ме пратиха на специализация в СССР – Москва, във висшата спортна академия на Съюза – тогава там бяха най-големите специалисти и борци в света. По това време българите нямахме дори и една победа над руски борец…

А пък аз не стоях мирен и само да уча, всеки ден бях в залите и си хващах да се боря. Силни бяха, но и за ги тръшках и така разбрах, че нито имат четири ръце, нито пък две сърца… А просто много повече тренират и се готвят, още тогава правеха по 2-3 тренировки на ден. Намерих им аз цаката, разузнах ги отвътре…

Като се върнах в България ме викат във федерацията. Това беше 1967 година. И понеже предстояха европейски първенства за юноши и младежи и с тях имах големи успехи дотогава, помислих, че ще ме правят треньор на младежките национали. А ми наредиха да заминавам за Варна – ставаш помощник-треньор на националния отбор мъже – класически стил.

Само след няколко дни бях разочарован от стила и методите на работа – аз още в Пловдив с децата правех по 5-6 тренировки седмично. А нашите национали тренираха само 3 пъти, дисциплина слаба – разпусната работа. А и старши треньорът си имаше семейни проблеми, заниманията неефективни, резултатите никакви… И есента – айде, Филипе – старши треньор!… Аз първоначално отказах, защото за няколко години се смениха доста треньори и много им се бъркаха отгоре – най-вече при определянето на отбора. Съставът се правеше от бюрото на федерацията по борба, а отговорностите се носеха от треньорите!?… „Защо така, бе другарю Меранзов?!“ – питах Христо Меранзов – отговорник за високото спортно майсторство в ЦС на БСФС. А той свива рамене – така било прието… След много увещания се съгласих, но поставих категорично условието никой да не ми се бърка при определянето на състава, титулярите, методиката на работа и провеждането на тренировките. Ако се издъня – да си знам, че аз съм си виновен… А не за грешките и мераците на други аз да нося отговорността. Приеха и ме оставиха да работя. И докато бях треньор не позволих, а и никой не се опита да ми се меси в работата.

Е, имаше там една случка с Боян Радев в началото, но за нея после. До моето идване за старши треньор България бе участвала на 3 олимпиади в класическия стил. През 1956 г. в Мелбърн Никола Станчев Става шампион, а Крали Бимбалов (той бе на 36 г., само 4 години по-малък от мене…) и Димитър Добрев печелят сребърни медали. На олимпиадата в Рим през 1960 г. Д. Добрев стана първи.

И тръгнаха нещата.  Борците ме приеха и слушаха безпрекословно, макар да бях само с няколко години по-голям от някои от тях. Разбраха бързо, че нещата в отбора са се променили и сега само аз командвам тука. Имаше ред и дисциплина, работеше се усилено и резултатите не закъсняха. Голямата звезда тогава беше Боян Радев – олимпийски шампион от Токио 1964 година в категория до 97 кг. Надеждни състезатели с голяма перспектива бяха също Ангел Керезов, Петър Киров и доста други момчета, които открих по клубове и казарми. Лагер-сборовете тогава бяха няколко в годината, по месеци, виках над 40 момчета. Абе, аз бях щастлив треньор – можех да избирам от над 50 000 борци в България! А сега…

Та на един лагер в Дианабад през 1967 г. беше и случката с Боян. Строяваме се за сутрешна ведрина, а това си беше не разгрявка за сериозните тренировки, а 1 час тичане, гимнастика, занимания по двойки, физически упражнения и т. н.  Гледам, че Боян го няма в строя, а дежурният докладва, че го е събудил. Нищо, чакаме – 5, 10,20 минути, почват да ръмжат. Аз – нищо, какво толкова, правя се на луд, ще го изчакаме и пратих да го викат. И след малко Боян тича и си подсвирква – извинявай, бате! „Бояне – викам му – ти като си олимпийски шампион, трябва ли 40 човека да те чакат и да мръзнат?!“   А той се изрепчи: „Ти като станеш като мен – тогава ще ми говориш така!“  Казах му, че като него аз няма да стана. Но докато съм треньор в отбора ще има ред и дисциплина, и то задължителни за всички. И му наредих да си събере багажа и да напусне лагера. Той се шашардиса, явно бе свикнал да се съобразяват с него и да си прави каквото си иска. Но нищо повече не рече, посумтя, повъртя се и си замина.

Па като почнаха едни привиквания и увещания – от клуба му „Левски“, от федерацията, от БСФС – как така без Боян Радев!?… Но разбраха, че съм непреклонен и на следващия лагер го приех с извинение – повече нямаше никакво кръшкане и звездомания от негова страна. А ако беше продължил така, едва ли щеше да стане шампион и в Мексико – първият българин двукратен олимпийски шампион.

Първите успехи дойдоха на европейското първенство по класическа борба  в Ленинград през 1968 г. Петър Киров стана европейски шампион за първи път имахме и други медали. През 1968 г. преди олимпиадата бяхме на лагер на морето, после в Копривщица – 1 000 м. н.в., а оттам на Белмекен – 2 000 м. Понеже в Мексико е пък 2 300 м., та стъпка по стъпка се аклиматизирахме. А на Белмекен повечето от тренировките ги правехме на самия връх – 2 600 м.! И на олимпиадата ние бяхме от малкото отбори, на които не слагаха кислородни маски и мокри кърпи…

В Копривщица? Днешната ритуална зала в общината ни бе борцовия салон. А повечето занимания ги водехме по гората – тичане, борене, упражнения, походи до Богдан, Барикадите, Бунтовна и обратно…

В Мексико шампион стана и Петък Киров, взехме и още медали. Но голямото удовлетворение за мене беше изповедта на Боян след награждаването. Сам дойде в стаята ми късно вечерта и ми разказа цялото си трудно и нерадостно детство. Той е отгледан от дядо си, а не от баща си и майка си, сподели ми и още много интимни и съкровени неща. Тогава всъщност стана голямото пречупване и сърдечна близост помежду ни.

Стоян Николов от Златица, лека му пръст, за мене беше най-силният характер и личност от борците, с които съм работил. Може и да звучи малко пристрастно, защото сме земляци, но работеше здраво и с голяма амбиция, мотивиран дисциплиниран, да ти е драго да работиш с него. Жалко, че съдиите години наред не му позволяваха да пребори съветския борец Анатолий Рязанцев, него фаворитизираха като лидер в категорията и Стоян така и не успя да стане олимпийски шампион… На последната олимпиада, когато аз бях  треньор, през 1976 г. в Монреал Стоян категорично го надигра, но съдиите пак не му присъдиха заслужената победа… А беше най-добрият и напълно заслужаваше! Дори колегите треньори, даже и руснаци открито си признаваха, че Стоян е най-силният, казваха ми, че ти знаеш – той е шампионът на практика, но… После, като Рязанцев се отказа. Стоян стана и световен шампион.

И за да не съм субективен, което си е неизбежно, ето какво пише в историята на българската класическа борба: „Филип Кривиралчев води националния отбор 10 години. За това време създава 4-ма олимпийски – Боян Радев, Петър Киров – по 2 пъти и още медалисти. (А по-късно и още двама като личен треньор – Георги Райков и Атанас Комшев), 11 световни шампиони, 17 – европейски. А отборът на България е световен първенец през 1971 г. в София и европейски през 1973 г. в Хелзинки. За мене най-голямото постижение като треньор бе именно на тези първенства. От 10 категории – 9 финалисти, от тях 3-ма световни, 3-ма европейски шампиони, 6-ма сребърни медалисти и един – шести.

На една среща с проектоолимпийските отбори в Бояна през 1972 г. година ме викна да седна при него Тодор Живков и ме пита: „Абе, Кривиралчев, верно ли е, че твои колеги (включително и съветски другари) са ти предлагали да продадеш някои срещи – иначе няма медали за България?“ Вярно си беше, ама аз с никого не бях споделял това, то си се знаеше, но явно са имали добра информация от разузнаването…

„Герой на социалистическия труд“ ме направиха през 1972 г. заедно с Нешка Робева, Петър Киров и Мария Гигова. В Народното събрание Пеко Таков ни връчи златните звезди и ордените „Георги Димитров“.  Вече не помня каква беше паричната премия, ама помня как ми пилеше жената – над 1500 лв. после похарчих за черпене, федерацията, отбора, БСФС, събрах и роднините. То какви ли пари получавахме тогава…

На олимпиадата в Мексико през 1968 г. класиците имахме двама шампиони – Боян Радев и Петър Киров. Райко Петров бе треньор на свободния стил, те нямаха шампион. И още в Мексико ми носят една ведомост, гледам – Райко Петров – 300 долара, Филип Кривиралчев – 100!?… Рекох на финансиста на БСФС, че ги не ща тези пари, не е справедливо. И ме викат в ръководството на олимпийската ни делегация и почват да ми се карат, какъв съм аз, та ще давам мнение как са разпределени премиите. А те ми говорят глупости, че това е наказанието ми, дето Христо Трайков не стана шампион… А аз не мирясвам и питам с какво наказаха свободняците, дето нямат шампион, ами гимнастиците, атлетите…  На другия ден ми носят още пари…

Динко Петров и Димитър Малинчев, Кирил Петков като методист бяха от помощниците ми, с които съм работил най-добре и успешно. Работехме много сговорно и колективно, в екип, както казват днес. Заедно решавахме състава, заедно взимахме всички решения и ги отстоявахме докрай. Аз от самото начало наложих принципа, че на даденото състезание ще участва този борец, който е най-добър за момента, никой няма да ти „легне“, защото си световен или олимпийски шампион. Всеки месец правехме преборвания, разигравахме предварително бъдещото първенство. А когато някой състезател нямаше достатъчно добър противник, във всяка част от схватката му пращахме различни борци – да са свежи, да го затруднят, а и той да си провери обективно силите. Така момчетата бяха готови и за най-трудните си противници на големи първенства.   

Записал: Дойчо Иванов