На 21-ви ноември православната църква чества празника Въведение Богородично. Този ден е избран и за Ден на християнското семейство и на православната младеж, като това става с решение на Светия синод през 1929 г. Според преданието на този ден обречената от рождението си на църквата тригодишната Мария влязла в Йерусалимския храм. Светата Дева била поставена от родителите си на първото стъпало и за почуда на присъстващите, тя сама изкачила 15-те стъпала, като на последното я посрещнал и благословил първосвещеник Захария – бащата на св. Йоан Кръстител.
Българските народни представи около този ден са облечени във вълча козина. Наречени са вълчи празници, които в различни краища се падат в различно време и траят различен брой дни. Тия празници се празнуват в чест на вълците, като това е второто празненство в тяхна чест през годината – първото е през първите три дни на февруари, т. нар. Трифунци.
Първият вълчи празник е на 11 ноември и се нарича Дзверинден, а най-последният и най-опасен е наречен Куцулан или Натлапан, още Клекуцан, Кривльо, Кривия, а празниците са още и Вучляци. Някъде тези дни са десет, започвайки от Рангелов ден, на други места са 7, 5 или 3 дни, но навсякъде се спазва 10-дневна неработка, т.е. престава всякаква женска ръкоделна работа. Никой не преде, не тъче, не крои, не шие, не влачи вълна, не наплита. Ножиците, с които се кроѝ или реже, са заклопени и завързани добре обикновено с червен конец, та никой да не може да ги отвърже.
На някои места Куцулан се пада на 21-ви ноември, поради което той се нарича още Вълчата Богородица. „Тая Богородица заповядва на вълците“, обясняват старите хора и уточняват, че има три Богородици: Голямата, Малката и Вълчата, които са три сестри, като Вълчата е средната. В Тетевенско Вълчите празници се наричат още Рангелови и се празнуват 10 дни. Другаде вълчите празници започват от деня на свети Мина.
На 21-ви ноември се гадае какво ще е времето. Ако е ясно и хубаво, то през идещото лято пчелите ще бъдат добри, ще ке роеват добре и ще дадат много мед; ако ли пък времето бъде мъгливо, или вали сняг, пчелите няма да роят добре и няма да има много мед. Така се гадае времето и на 2-ри февруари, т.е. втория Трифунец – Сретение Господне (Петльовден) .
Така както през ноември народът празнува Вълчи празници и Миши дни, така го прави и през февруари, като някъде през тези дни се забравяна произнасянето на думата „вълк“. През тези дни никой не бивало да замръква на открито. Интересно е преплитането в образите на Света Богородица и Света Петка, като и за двете народното поверие казва, че са господарки на вълците. Дните между Петковден и Димитровден имат митичен смисъл, съответстващ на мръсните, поганите, вълчите дни и се наричат „вълче, или вампирско погано“, представлявайки сакрална граница между старата и новата година.
„Драганка вълци думаше:
– Вълци ле, вълци глутница,
от люлката са махнете,
детето да си откаче!
Вълци Драганки думаха:
– Драганке, булка хубава,
ний не сме вълци глутница,
ами сме, мари, три диви,
три диви, три самодиви…“
На някои места в България жените мажат с кал около огнището и при вратата, както и вратите на кошарите и оборите, като това действие е съпроводено с диалог от заклинателен характер (както при Мишите празници) – да замажат (залепят) очите и устата на вълка, – а някъде е съпроводено и с наричане: „Да му залепя устата, да му залепя очите, да му залепя краката“.
В детайлите около вълчата митология навлиза д-р Георги Мишев: В българската народна представа мратинските дни са наричани и вълчи дни и са свързани с образа на вълка. Освен чисто битовия смисъл да не се работи през този период, за да се предпази човек от нападение на вълк, то вълкът има символно значение, което възхожда към дълбока древност. В народната традиция краят на този период бележи т.нар. Вълча Богородица, почитана на 21-ви ноември. Женският образ на божественото е свързван с вълка също от древността и вълчицата е едно от превъплъщенията на Богинята. В образа на вълчица богинята Лето отива от земите на хипербореите в Ликия, която дотогава носи друго име, и тъй като там е посрещната от вълците, нарича земята Ликия (Antonius Liberalis, Metamorphoses 35). Порфирий пише, че на езика на мистериите Артемида се нарича вълчица λύκαινα. Името на една тракийска героиня Харпалике (‘Αρπαλυκη) се извежда като етимология със значението „граблива вълчица“. Богинята не рядко приема образа на вълчица или има вълчи белези – глезен като на вълк или образ на куче (което се явява негов заместител). Троянската царица Хекуба се превръща в кучка спътница на „властващата над струмското царство Зеринтийска богиня“, а гробът ѝ се нарича „знакът на кучето“ (κυνος σημα). Ролята на вълка, съответно кучето, като посредник и образ на богинята е отразена и в легендата за спасяването на Византион (който е старо тракийско поселище) заради лая на кучетата и по този повод почитането на богинята там като факлоноска (Λαμπαδηφόρος). В античната магия богинята бива призовавана като укротяваща вълците – δαμνο λύκαινα.
Интересена препратка към древната история на Златишко-пирдопската котловина е, че местното тракийско племе се е наричало Великокойлалети и е носело името на Великата богиня майка – Лето.
По данни от Димитър Маринов, Георги Мишев и Иглика Мишкова