Повод за настоящите бележки са често повтаряните неточности, неверни твърдения – представяни за факти, произволни тълкувания, често измишльотини, направо казано, наслоени и наследени от години идеологеми, пристрастия и невежество, “щедро“ прикачвани към биографията на поета
1. Къщата, ниския таван и „ниските хора“
При възстановяването на къщата (строена 1830 г.) за музей през 1957-58 г., за да укрепят конструкцията, строителите са залели основите на първия етаж с бетон, глиненият под е заменен с дюшеме и така повдигат нивото около 50 сантиметра – това е единствената промяна в оригиналната архитектура на къщата. И причината за ниския таван днес.
А НЕ ИЗМИСЛИЦАТА, ЧЕ ТОГАВА ХОРАТА СА БИЛИ МНОГО НИСКИ…
(Науката сочи, че от това време хората са станали по-високи само с няколко сантиметра…).
А „Малката, бедна“ къща нито е малка, нито е бедна за времето си. Но дом на заможно занаятчийско и търговско семейство. Каквито са повечето копривщенски семейства тогава. „Средна ръка хора“, „средната класа“ – дето днес я няма в България…
Къщите на Каблешкови, Ослекови, Лютови, Старирадеви и още няколко, са били на най-богатите и влиятелни хора в Копривщица. Милионерите по днешному…
2. „Бедното занаятчийско и западнало търговско семейство…“
/Из спомените на най-големия му брат Иван/:
„След смъртта на брат ни Димчо, много негови близки приятели…между хубавите неща и спомени изнесоха и сведения, които нямаха нищо общо с истината. Димчо бил роден в бедно занаятчийско семейство… Той още от дете понесъл на плещите си сиромашията, нищетата и лишенията, които го придружават през целия му живот… Той още от дете бил принуден да се грижи сам за прехраната си, писаха една нелепост други…
… а Димчо не е роден в бедно занаятчийско семейство, а в заможно абаджийско и търговско семейство, в което той изкара да десетгодишната си възраст в изобилие от най-хубава храна и най-добро облекло.“
3. „Доброволчеството“ Димчово…“
Той не е доброволец, а е мобилизиран
Димчо завършва школата за запасни офицери в Княжево през април 1914 г. с чин „офицерски кандидат“. Произведен е „подпоручик“ през октомври 1915 г. А от 1 октомври 1914 г. е назначен като докладчик във Върховната сметна палата. Като такъв първоначално е освободен от мобилизация. Получава заповед и заминава на фронта, постъпва в своя полк на 29 януари 1916 г.
„Сурова вярност на дълга смени живота пъстролик…“
Из „Тиха победа“
Още сестра му М. Григорова публикува получената лично от него „призовка“ № 145 от 23.01.1916 г.: „Съобщава ви се г-н докладчик, че Вие се назначавате в разпореждане на началника на 7 Рилска дивизия и трябва веднага да се отправите за местоназначението си, като се представите на Началника на казаната дивизия, дето ще ви се укаже точното назначение.“
Патриотари всякакви, и особено запасни военни, прехласнато, въодушевено и през сълзи мълвят пък, как Димчо „патриотично, саможертвено и ентусиазирано“, заминава като доброволец на фронта. И веднага след това гневно заклеймяват продажната, народоненавистна буржоазна върхушка, злоумишлено, злостно-злорадо и с омраза изпратила поета на фронта, та да бъде убит… Е?! Хем – „доброволец“, хем – мобилизиран?!… Зададеш ли този въпрос – следва изумление, задръстване и отговор не чакай…
4. Фаталната, несъстояла се отпуска
Отменената в края на септември 1916 г. отпуска на подпоручик Димчо Дебелянов, смятана за съдбоносна. И също като „доброволчеството“ е обект на много тълкувания и спекулации. Последва изпращане на Димчо на първа бойна линия и гибелта му.
За несъстоялата се, отменена в последния момент отпуска според мен най-убедителен и точен е неговият приятел Тихомир Геров – автор на чудесната книга „С Димчо Дебелянов в казармата и на фронта“.
„Ротите бяха останали почти без началници, а началниците – без хора.“ – пише Т. Геров. Той подкрепя доводите си и с това, че Димчо започва службата си на фронта цели пет месеца след своите другари от полка, които вече са се сражавали в много битки. Рядко някой от тях е бивал повече от един път в домашен отпуск. А и Димчо вече е бил в отпуск по Великден същата година. Може би именно „по-малкия стаж“ на Димчо на фронта да е била причината да бъде изпратен вместо него в отпуск друг, по-дълго воювал офицер?…
А Т. Геров недоумява защо нито полковия командир, нито адютанта му или заминалия в отпуск вместо Димчо офицер, не опровергават по-късно мълвата. След като неистината за „вреждането на все свои“ и други измислени причини нашироко се тиражират в печата. Та и до днес.
Т. Геров пише още, че: „ До края на живота си Илия (брата на Димчо) остана с твърдото убеждение, че Димчо е жертва на една несправедливост. Това засилваше неговата мъка по убития брат. Под влияние на своите прогресивни (леви) идеи Илия отричаше героизма му, понеже Димчо бил загинал в една империалистическа война. Разбира се, Илия не беше прав“.
5. За лобното място и първия гроб на Димчо Дебелянов
Куршумът пронизва Димчо на 2 октомври 1916 г. около 10.30 часа и той издъхва почти веднага на бойното поле. Загива като временен командир на рота, в сражение с англо-френски войски, на източния бряг на Струма, близо до Серес, в днешна Гърция. Погребан е на следващия ден, заедно с другите загинали в тези сражения офицери, в църквата “Богородица” в градчето Демир Хисар, днес Сидирокастро, тридесетина километра по на север. А през 1931 г. костите му са пренесени в Родината и на 23 август тържествено и с военни почести са положени в двора на старата копривщенска черква „Успение Богородично“.
Това е обективната истина Но по повод на лобното му място от дълги години и все още се тиражира нашироко една неистина, включително и по националните медии на големите български празници. На тържествени зари и по други поводи често чувахме, че Д. Дебелянов е загинал „… край Демир Хисар, при завоя на река Черна…“. Първо -той загива край Серес, а не край Демир Хисар – там е и първото му погребение…
Поводът за грешката преди години сигурно е случайното съвпадение на имената – селище с това име (ДЕМИР ХИСАР), но на завоя на река Черна има, и днес, но то се намира в Република Македония, на двадесетина километра северно от град Битоля. И край него се водят крупни сражения през Първата световна война, но през 1917-1918 г. И не тук загива Димчо…
6. „МАЙКАТА“ – или надгробният паметник на Димчо Дебелянов
„А, това е Майката на Димчо…“
(Най-честата реплика при влизане на туристи в двора на музея(
Но това не е буквално майката на поета – Цана /Стайка/ Дебелянова. Тя умира през 1913 г. във Враца на 64 години, където е живеела при най-голямото си дете Найда.
Идеята за създаването на паметника е на рецитаторите от Кръжеца „Живо Слово“ – уникално сдружение от най-видни български актьори. Те вече са в идели гениалната работа на проф. Иван Лазаров, надгробния паметник на Пейо Яворов – една необикновена нежна и въздействаща скулптура, наречена от автора „Бежанка Македонка“. И още преди пренасянето на костите на Димчо се заражда идеята да се направи и надгробен паметник.
Професорът също е заразен от ентусиазма им: „Аз обичам Димчо и ще направя даром паметника. Вие събирайте пари за каменоделците, транспортните и строителни разходи. Но не искайте от мене някакъв банален бюст или статуя. Димчо заслужава нещо много по-задълбочено, метафорично и дълбоко проникнато с неговото творчество, от неговия живот…“.
И в началото на 30-те години той често летува в Копривщица със свои приятели от инициативния комитет. Препрочита многократно Дебеляновите стихове. Посещава родната къща и гроба. И търси да улови и се проникне от духа, атмосферата и романтичната копнежност на старинния градец. Да намери своя модел, своето вдъхновение.
Една лятна привечер през 1932 г., на връщане от разходка, другарите видели приседнала на портата, в типичната за копривщенските жени, своята хазайка Лила Паралеева. Поразен от тази скръбна и мъдра, философска поза и излъчване, Лазаров поразпитал жената. И тя му разказала, че е загубила сина си, че и зет във войните… „Но аз съм майка и ще ги чакам да се завърнат докато съм жива, синко…“
Поразен и вдъхновен, професорът се обърнал към своите приятели: „Ето го готов моделът за паметника на Димчо! Да се захващаме за работа!“ Тази жена позирала, а след смъртта ѝ подир няколко месеца, Лала Душкова станала следващия модел. Близки и приятели на Лазаров разказват после, че рядко той е бил така въодушевен, вдъхновен и ентусиазиран, както при работата си по Димчовия паметник. Прави и няколко керамични работни варианта, докато избере най-добрия…
Ентусиастите от Кръжеца развиват една мащабна и много резултатна дарителска кампания. Необходимите средства бързо са събрани. Даже след освещаването на паметника остава една сума от около 2 000лв., които са дарени на читалището в Копривщица за поддържане на паметника.
Паметникът е осветен на гроба на Димчо на 19 август 1934 г. През 1968 г. е преместен в двора на музея, а на гроба е поставено точно копие.
Б. а. Написаното се основава на факти, документи, проучвания, авторитетни мнения на литератори, музейни работници, журналисти и т. н. Надявам се наскоро да публикувам нов, разширен вариант на биографията на Димчо Дебелянов със снимки, факсимилета и точно позоваване на източниците.
Дойчо ИВАНОВ
https://doichoivanov1.blogspot.bg/2017/12/blog-post.html?spref=fb