Напук на всичко Копривщица запя. За дванадесети път. И се чу. Защото чуват тези, които искат да чуят и виждат тези, които искат да видят. И проехтя от седемте сцени още от първия ден. Седем сцени, седем пъстри пеещи картини. Народът изпъстри и съживи зелените поляни над града-герой.
Слънцето се оглежда в паетите, мънистата и гайтаните, които проблясваха в носиите на изпълнителите, потърсили сянка между високите борове. Нашите баби заизвиваха своята песен в кротък ритъм. Понесоха с достойнство на сцената годините си, съдбите си, спомените си. Заразказваха за онези времена, в които трудолюбието било на почит, човекът бил на почит. Техните жилави, потъмнели от времето ръце, се държаха едни за други, за да покажат силата на обединението. Гласовете им се сливаха един с друг и нареждаха кротко и смирено за живота, добър или лош, за любовта, вечна и непоколебима, за нивата, за жетвата, за вярата.
Наречено автентичен фолклор. Истина, корен, изначалие, виделина, идентичност, самосъзнание, вплетени в ритъма на песента и шевиците. Магията на шевицата, древен лабиринт, който разказва приказка за движението, сътворението, творческия дух на българина, неговата древна същност и наследие на твърдост и свобода.
В цветна градина се превърнаха поляните около сцените. Малко и голямо намери мястото си в този празник на времето, сляло минало, настояще и бъдеще в една чудна плетеница от надежда, очакване, мечта и делник. И талант. Онзи извечен извор на благослов. Славеевите гласове на млади момичета те спират, заслушаш се и отправяш поглед към поредната сцена с благодарност за благодатта на тая земя, родила гласове да я възпяват.
На друга сцена наричат по стар обичай. Фолклористи твърдят, че този ритуал не съществува в никоя друга култура. Нашето наричане не е просто пожелание. То изисква от участниците в него да имат кураж и вяра, та думите да променят живота им за по-добро. Вярвали са в магията на думите, които се превръщат в реалност, само ако говориш истината. И от сцената се чуват реалистични послания, които предизвикват усмивка: “ Кому се падна харен ергенин и зла снаа?”, “Кому се паднааа люта свекърва?”, “Кому се падна чудна сватба и да почерпи цялото село?” И веселбата продължава и те изважда от твоя, пълен с въпроси делник, потъваш в простото, отдавна написано ежедневие, в което доброто и болката са едно и също.
Накъдето и да се обърнеш очите ти попадат на богат наниз от сребърни пендари, пъстър бръчник, различни по форма и изработка чапрази, “изписана” риза, различни по цвят гайтани, сукмани, кенета. Сръчността на нечии ръце е плела, везала, ткала една неподозирана хармония, в която душата ти може да намери само покой.
А наред с бабите хоро играят и внуците. Наред с бащите пеят и дъщерите. Така древните учители са предавали мъдростта, от уста на ухо. Който слуша, ще чуе, който гледа ще види. Деца на различна възраст със самочувствие са облекли носията или бялата кенарена дълга риза и тази картина предизвиква в душата ти умиление. Често поглеждат към сцената с нетърпение. Готови са да пеят и да играят. Наравно с големите. Омаяни от чудния свят на своята баба, откриват неподозирани хоризонти. Може би защото бабата е разказвала сладко на внучето как когато е била малка, нейната баба я е водила на хорото, учила я е да пее песни, да сплита сплитката си, да шие, тъче и везе и е вплела тихомълком магията в младата душа.
И, разбира се, заедно с всичко това навсякъде се носи упойващия аромат на нашата си традиционна скара, привличат вниманието ти сергии с кукерски маски, мед, билки, мазила, дървени лъжици, дърворезба, дори звънчета. Ние се купихме по едно звънче и го оставихме на вратовете си да ни пее цял ден. Да ни държи будни и живи.
Сигурно всички, които са положили толкова усилия да организират XII-я национален събор на народното творчество в Копривщица – 2022 г., не си дават сметка колко много са направила за всеки един от нас, предпочел зелените поляни на Копривщица, пред новините.
Диана Луканова
