Осем години след смъртта му е бил забравен. Никой не си спомнял за него, не са му изнасяли панихиди, нито парастаси, както пише Захарий Стоянов. Но се случва и чудото. В дните, когато поробеното все още население в Източна Румелия се готви да чества именния ден на Султана, свестните и съвестни българи, почувствали свободата в душите си, изведнъж се сещат за Христо Ботев. Търсели се някой българин, който по своя живот и смърт да стане пример и поука за току що освободената България. Търсели са противостояние на робията, която олицетворявал турският султан. И намерили най-достойният.
На 20 май 1884 г. Захарий Стоянов направил първото честване на своя велик съотечественик. Той познава Ботев само по разкази на очевидци, по героичната му постъпка и смърт в Стара планина, само от поетичните му откровения… Достатъчно било Ботев да възкръсне в душата на Захарий, да за възкръсне за цял народ и за човечеството. Той ни остави 29 откровени и умни стихотворения, който българинът, където и да се намира по света, произнася в минути на душевна прямота, за да си възвърне вярата в живота. Но Ботев ни остави и страстна, проникновена публицистика, в която поетичните образи раждат в душите ни новите митове за свобода и човешки правдини.Христо – най-големият син на учителя Ботю Петков, е принуден да емигрира още като юноша. И целият съзнателен живот след това превръща в едно поетично-мисловно завръщане в отечеството си. Началото е в песента за майката, за любимата, споменът е потопен в елегичното чувство на робската действителност. Краят е в “Хаджи Димитър” и “Моята молитва”, където поетът пророкува смъртта си.
Животът му е поетична илюзия, донкихотовски порив към свободата сред една робска действителност. Затова Ботев се издига над политическия ход на времето, разбиран само като борба за национално освобождение. Затова не е само и не е преди всичко национал-революционер, а истински демократ, истински свободен човек, описал цялата вселена на човешкото преживяване, цялото несретно съществуване на земята и духовния подвиг за да има възкресение. Той пее за хайдути и войводи, за борци, които отиват по-скоро да умрат за България, отколкото да я видят свободна.
Ботев възпя добродетелите на самотния, романтичен герой, който през вековете е бил единственият защитник на народа, на поробените и безправните. И това е естествено: творчеството се ражда от минали събития, поетът се завръща в миналото, което изглежда по-човечно и податливо на художествено изображение. Но в същото време пише и своята публицистика за конкретното и днешното. И днеска тя ни е по душата, често я препечатваме и препрочитаме, защото е писана вдъхновено и с пророческо виждане. Ала в онази действителност е работил и Апостола Левски с изградената от него вътрешна революционна организация.
В тефтерчето си той е записал Ботевото “На прощаване” и когато е искал да изрече в слово болката и радостта на душата си, Левски е пял тази песен. Това е истинското родство между поета и Апостола на свободата. А непосредствено преди дните на Априлското въстание, българите са пеели същата песен. Душата на всеки един от въстаниците била облагородена от великата, умна и мъдра поезия на Ботева. Ето с какво той побеждава. Но той иска да завърши като поет и земния си живот. Той иска да е войвода, да е като герой от своите произведения. Събира двеста българи и тръгва за България, дето е избухнало въстанието. На изпращането от румънския град Гюргево, както разказва преданието, дошъл и един възрастен човек с високо,бледо чело, облечен в черен редингот. Това бил писателят Любен Каравелов. Не бил съгласен с намерението на Ботев, дори се скарали след бурен скандал, дори си изрекли страшни думи…Но старият човек, учителят на всички български борци за свобода, бил и голям сърцевед, писател и християнин. Той единствен вникнал в душевната нагласа на поета, простил му и дошъл да се сбогува. Усещал е къде го изпраща и заплакал.
Било неделя след обяд и животът наоколо си вървял както обикновено. Ботев не завладява кораба “Радецки”, не е терорист, не е убиец. Убеждава капитана, съгласява го да откара хората му до Козлодуйския бряг. Когато тръгва по родната земя, вижда не въстанали българи, а хорица, които надничат от прозорци и врати, онемели от страх. Въстанието е потушено. Съдбата му отрежда само една възможност – да се бори до смърт. А пък ако се случи да оживее, щяло да е радост и веселие като в “На прощаване”. Но по стар обичай – турски и български, в една такава безизходица, трябвало да падне главата на най-личния юнак. И тя пада… От свои или…чужди. Това историята не е отбелязала и тегне ужасно съмнение. Веднага след това всички – четници и турци се разбягват. Героят умира гордо и самотно, заобиколен от приказните самодиви като в неговата балада. Той пак се завръща в миналото, но не вече в песента. Всъщност минало и настояще се срещат на един връх в Стара планина, който се превръща в българската Голгота.
Христо Ботев живя и съчини мит за себе си. В него има истина и реалност, легенда и предание, в него оживяват най-добрите човешки качества и достойнства. От неговия свод небесен, обсипан със звезди, от неговата вечер ни облъхва духът му и ни дава кураж да се борим за човечност и свобода. След това разни революционери, комунисти и патриоти от кръчмите пришиха към мита за Ботев капризите на времето си. Изкара го комунист, социалист, национал-революционер и не знам какъв си. Те го преправяха като да им прилича. Дори и днес се намери един гадател по звездите и дребен интернет-търговец, който се опита да принизи Ботева до себе си, до собствената си глупост и да отрече неговата общочовечност и поезия. Някои други могат да го изкарат терорист или нехранимайко, хъш и скитник по чужди земи… Може… В душата на Ботев, в духа му има всичко и всеки може да намери себе си и да оправдае своя грях, да прехвърли вината си или да намери упование за съществуването си.
Героят на Шекспир се оплаква, че е скъсана нишката на дните и съдбата му е да бъде участник и свидетел на това. Ботев съедини миналото и бъдното на дните си, подаде ни нишката за да се спасим и ние. Може поезията му да изглежда друга, преведена на чужди езици, може да изглежда наивна, описателна и не знам каква си… Е, ще се наложи другите да учат български за да преживеят и почувстват Ботевата поезия като нас. А пък някои хулители, изначално родени като такива, ще си лаят като кучета срещу луната на Ботев, срещу неговото небе, обсипано със звезди, ще сипят клевети срещу неговото име и така нататък… Но поетът е изкупил всичките си грехове с отчаяната си стъпка на връх “Вола” и със смъртта си е изкупил и греховете на своите хулители. Не е ли богообразно, че е роден на Рождество Христово и умира на един връх в отечеството си. Рождението и смъртта му отдавна са престанали да бъдат за нас начало и край. Тленността и духът му са се разтворили в земята ни, във въздуха и водата и са станали част от нашата природа. Нашата и на бъдещите хора.Ботев ни остави поезията на свободата в стихове и проза.
По същото онова време Левски ни даде примера на своя нравствен и морален живот на борец за свобода; не е могъл като Ботев да се защити с песен, имал е дарованието на светец и мъченик и поетът го поставя в календара на българските мъченици и светци. По този начин моралното начало в душата на българина намира своите две противоположни и неделими проявления в поезията на свободата и в свободата на моралния подвиг. Да завършим нашето слово със словото на Ботева: “Но както и да е, българската журналистика напредва. Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда от здрава храна, то за шарлатаниите се открива широко поле. Нека ни дава Господ повече разум и по-малки пъпове!”
Автор: Михаил-Милко Кръстев