Сякаш неизвестните сили на съдбата събират рождените дати на двама колоси на българската поезия и им придават символична мощ – Ботев и Яворов. Авторът на „Борба“, „Хаджи Димитър“ и „Смешен плач“ е роден на първия ден на Коледа през 1847 г. според Юлианския календар, а създателят на „Калиопа“, „Две души“ и „Вълшебница“ на 1 януари 1878 г. по същия календар. Единият идва с Рождество, за да се посвети на делото,в което „кипи борбата и с стъпки бързи върви към своя свещени конец“ и наистина намира своята смърт в прегръдката на Балкана, на един от неговите върхове, за да се превърне в един от идолите на поколенията. Другият вижда бял свят на Нова година, когато Руско-турската освободителна война наближава своя край и така става връстник на Освобождението.
Само три десетилетия делят двете епохи, но каква огромна разлика има между тях. Ботев, закърмен с възрожденските идеали на предците, още в родния Калофер заживява чрез народните песни, които неговата майка Иванка Стойкова пее, с родолюбивата гордост „какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българка майка юнашка; какви е момци хранила, хранила, храни и днеска нашата земя хубава!“ И мисълта да пожертва своята младост „люто язвена“ за Отечеството го води през целия му кратък живот. Синът на Тотю Крачолов расте в обикновено чирпанско семейство, дълбоко свързано със земята и тежкия труд. Много добре по-късно поетът ще пресъздаде това в „На нивата“ и в „Градушка“. Споменът за робството обаче е още жив и не случайно Ботевото стихотворение за Хаджи Димитър и неговите пламенни думи „Жив е той, жив е…“ ще се рецитират и от малкия Пейчо. Саможертвата и светлият образ на героя от Околчица ще станат истински пример за подражание, а гениалният творец – кумир за великия наследник в поезията.
Първите години на „избавлението“, както го нарича Вазов, са белязани и от смазващите решения на Берлинския конгрес, и от развихрения байганювски стремеж за келепир, и от тежката участ на българите от Македония… Сръбско-българската война и Съединението добавят нови мрачни и героични щрихи на онова време, когато истинското вдъхновение е само за „епопея на забравените“. Новият могъщ талант изповядва своята сила в „Нощ“, въпреки младостта си. Около започналото да излиза през 1892 г. в столицата сп. „Мисъл“, създадено от д-р Кръстев, заедно с Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров вече се оформя кръг, който ще привлече неизвестният още автор, който живее и работи в Анхиало, днес гр. Поморие, като дребен чиновник. След публикуването на блестящата поема „Калиопа“ мургавият, слаб, с горящи очи непознат Крачолов ще стане Яворов и славата му ще обиколи България. Той успява да отпечата книгата си „Стихотворения“ (1901) във Варна, но когато тя излиза във второ издание през 1904 г. с предговор на суровия и взискателен Пенчо Славейков Яворов вече е знаменитост.
Хрониката на неговия живот е известна и тя носи светлите и мрачните багри на съдбовни страсти и прегрешения, на мрачни видения и чисти пориви. Той написва „Безсъници“, по-късно големият издател и негов почитател Александър Паскалев издава стиховете му в „Подир сенките на облаците“ (1910) и това го прави най-големият поет на ХХ век, според една проведена анкета преди години. Участва в македонското освободително движение и като член на ВМОРО се грижи за документацията на организацията. Книгите му „Хайдушки копнения“ и „Гоце Делчев“ са ярко свидетелство за вярността му да следва заветите на Ботев да служи на отечеството.
Неговият трагичен интимен живот обаче го прави изключително популярен, превръща го в истински властелин на любовта, която граничи с демоничното. Никой сякаш не е обичал и не е така страдал от проклятието на любовта, както този син на Тракия. Той обича Дора Габе и е уязвен от неочакваната раздяла, покорен е от нежността и девическата чистота на Мария Тодорова, която всички наричат гальовно Мина, и преждевременната смърт на сестрата на Петко Тодоров му нанася съкрушителен удар! Бракът с Лора Каравелова не му донася нито покой, нито щастие, а преждевременният аборт на жена му го лишава завинаги от наследник, който е искал да носи името на Христо Ботев! Влюбването в Дора Конова-Кремен довежда до драматичния черен край и за Лора, и за него.
В думите на своята героиня Амели от пиесата „В полите на Витоша“ Яворов сякаш е разкрил причините за своята гибел: „В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот –
с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин, когато вашата слугиня дойде да ми навести за нещастието… слънцето грееше ослепително ясно, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи: напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.“
Когато сега си мисля за Яворовата драма продължавам да се питам: Защо, Господи, след повече от един век нищо не се е променило?
Стефан КОЛАРОВ