Щастливеца и Захарий Стоянов се изправят един срещу друг като непримирими политически врагове * Книгата няма успех, издателят Пенчо Спасов, който я отпечатал в 6 хиляди екземпляра, фалирал.
Отбелязването на годишнината от рождението на Щастливеца сякаш неизбежно контрастира на тържествената приповдигнатост, с която честваме по същото време рождените дати на Ботев и Яворов. Всъщност както сам отбелязва в своята „Автобиография“: „Алеко Иваницов Константинов е роден в Свищов на 1863 година, 1 януари.“ На същата дата, пак стар стил, но 15 години по-късно в Чирпан се ражда авторът на „Две хубави очи“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. Образите на двамата велики поети са обгърнати от героичната романтика на времето, от хайдушката атмосфера.
На портретите и нарисуваните картини по-късно виждаме автора на „Борба“ и „Хаджи Димитър“ с горда властна поза или със сабя в ръка и облекло на войвода, повел храбрите юнаци към Балкана, след слизането на Козлодуйския бряг. Снимките документират Яворовото участие в освободителните борби на Македония – брадясал, с четнически дрехи и оръжие. Техният интимен живот също е бурен и авантюристичен. Хр. Ботев се оженва за Венета, която е напуснала с момченцето си Димитър своя законен съпруг и идва в Букурещ при своя вуйчо. Когато тръгва с четата, от борда на „Радецки“ на 17 май 1876 г. той написва на съпругата си, на единствената си дъщеря и на доведения си син прославеното прощално писмо, което придава на саможертвата му още по-ярък блясък. Последните му думи стават заветни за поколенията: „Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.“ Влюбеният Яворов разкрива в своите изповеди силата на страстта: „Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена: на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов.“ За сърцето му воюват няколко жени. По друг начин са очертани контурите на фигурата на най-големия ни сатирик.
На корицата на Съчинения в два тома (1974) художникът Владислав Паскалев e избрал една снимка, на която виждаме Алеко Константинов строен, красив, като салонен бонвиван, елегантен и изискан, внушаващ онзи изтънчен вкус, който го ръководи да бъде така безпощаден към бай Ганю и неговото обкръжение. Но има и нещо странно, вглъбено, скрито и интригуващо. Сякаш всеки момент може да ни извика в лицето присмехулно като своя герой: „Ашколсун кьопоолар!“
Пред вида на зашеметяващата гледка на Ниагара авторът на „До Чикаго и назад“ прави едно безпощадно по откровеността си признание: „Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувства той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот…“ След това признание в „Моята изповед“ на въпроса „Кое развлечение ви е най-приятно?“ неговият отговор не изненадва: „Гуляй на чист въздух в мъжка компания.“ Но за отбелязване е, че той посочва за най-почтената добродетел „любовта като сърдечна доброта“. Когато представя обаче своя бележит сатиричен герой, въпреки личните си деликатни взаимоотношения с жените, Алеко не скрива мераците му дори в Чикаго: „Бам-башка свят – оплакваше се бай Ганю. – Студен свят. Па и женските им хептен заиф работа. (При тия думи бай Ганю презрително изгледва посетителките.) Е, друго са нашите хора, жените, гледаш го, едро, червено, здраво, пращи, дявол да го земе! Бай Ганю обръщаше разговора все към „женския въпрос“.“
Пак в тази анкета, направена на 20 юли 1894 г. във Владая, на въпроса „Кое историческо лице ви е най-симпатично?“ той отговаря: „Савонарола“.
Няма да скрия, че отговорът на този въпрос някога предизвикваше у мене недоумение, караше ме да гадая от къде идва това Алеково предпочитание към личност с толкова мрачна слава. За сравнение – на същия въпрос от тази психологическа анкета Вазов посочва Наполеон Бонапарт като добавя: Въпреки всичко. Алеко казва, че от чуждите народи най-симпатични са му французите. Освен от Ниагара, той е запазил като най-приятен спомен и изкачването и гледката от Айфеловата кула. Вазовото предпочитание някак е по-обяснимо – Наполеон е наистина прославен със своите военни походи, из цяла Европа могат да се посетят места, свързани с битките, които води. В Париж се издига в негова чест Триумфалната арка, колоната на площад Вандом е излята от пленените в битката при Аустерлиц оръдия и най-горе тя е увенчана със статуя на Наполеон в дрехите на римски император, а в Двореца на Инвалидите е мястото, където наред с Военния музей са гробницата на редица губернатори, маршали и големи военни дейци, както и неговия саркофаг, поставен в църквата „Св. Луи на Инвалидите“… Докато италианския свещеник от Ордена на доминиканците Джироламо Савонарола стои твърде далече от нашата традиция, няма никаква популярност, освен в научните среди и църквата.
От къде може да се е зародило това предпочитание към управника на Флоренция, завършил своя живот на кладата като еретик? От късата и стегната „Автобиография“ на Алеко можем да проследим неговото израстване и развитие. Богатият баща – солиден търговец, високо образован за времето си, пожелава единственият му син да бъде обучаван от домашните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков. След това момчето учи два класа в Свищовското училище, а в периода 1874 – 1877 г. е ученик в Габровската гимназия. Именно там под влияние на Илия Христович и „Шишковата словесност“ почва да пише детски стихове. На следващата година заминава за гр. Николаев, Русия, където свършва пълния курс на реалната гимназия и през 1881 г. постъпва в Новоросийския университет. Алеко Константинов живее в Южнославянския пансион и заедно със сътрудничеството на няколко приятели издава едно ръкописно хумористично вестниче, написва и „пиески“, според неговото определение, за ученическата сцена. Също така създава и една комична поема в духа на народните песни, озаглавена „Песен за Пламен-Теня и Слобод-Маджара, издадена от Л. Ю. Райков в Свищов през 1882 г.
Когато се завръща в родината е назначен за член на Софийския окръжен съд, след шест месеца е назначен за прокурор в същия съд, а девет месеца след това става помощник-прокурор при Софийския апелативен съд. Но докато младият правист има такава успешна кариера, в течение на пет години, от 1885 до 1890 г. измира цялото му семейство: баща, майка, три сестри. И за да бъде нещастието пълно – уволняват го и от службата. „При туй отчаяно положение, без средства за съществуване, той се отдава на литературни занятия…“ – пише за себе си бъдещият именит автор.
Може би заради ранните си години на възпитание и обучение в семейната среда, а може би и заради тези мрачни събития от по-зрелите му години бихме могли да търсим връзка със Савонарола. Има и един семеен факт: Иваница Хаджиконстантинов е имал двама братя – Алеко, на когото е кръстен и племенника, и третият, най-голям брат, който става монах в Света гора, приемайки името Пахомий. Доживял до 100 години. Но накратко ако проследим необикновената биография и дейност на Савонарола, можем да откроим няколко характерни и силни моменти. Доминиканският монах и проповедник е роден на 21. IX. 1452 г. във Ферара като третото от седемте деца на неговите родители. Тъй като дядото Микеле Савонарола бил известен лекар, бащата Николо искал синът му да се посвети на медицината, но юношата бил много мълчалив, замислен и аскетично настроен, отрано показвал дълбока религиозност. По-късно неговият брат и последовател Маурелио, наречен след това Мавро, разказва, че едно младежко влечение към девойката Лаодомия Строци накарало Джироламо да напусне родния дом, разтревожен от желанията на плътта, той заминал за Болоня и на 25. IV. 1475 г. поискал да бъде приет в манастира Сан Доменико от ордена на проповедниците, за да стане рицар на Христос. В един недовършен трактат, озаглавен „За западането на света“, Джироламо призовавал читателите си да бягат от този свят на прелюбодейство, содомия, убийства и завист.
В манастира младежът води суров живот, отказва се от парите, които имал, дори от своите книги, запазва си само Библията, страстно се опълчва и срещу манастирския разкош. Силно бил повлиян от богословските съчинения, особено от идеите на Тома Аквински, изучавал и Аристотел. Посветил се на бедност, целомъдрие и послушание, след една година бил ръкоположен за свещеник. Заради споровете, които имал с някои от своите началници, младият монах бил изпратен в доминиканското селище Санта Мария делли Ангели, а след това вместо да се завърне в Болоня той отива като лектор в манастира Сан Марко във Флоренция през 1482 г. Фра Джироламо преподава логика, пише ръководства по етика и философия, изучавал Писанието… Става пътуващ проповедник до 1490 г., когато отново бил назначен в манастира Сан Марко. Негов покровител и защитник става философът-принц и хуманист Джовани Пико дела Мирандола, който чул Савонарола на една дискусия и бил впечатлен от неговото учение и благочестие. Той успял да убеди владетеля на Флоренция Лоренцо Велики Медичи да вземе Савонарола като духовен съветник и че монахът ще носи престиж на Сан Марко. В своите проповеди фра Джироламо проповядвал Първото послание на Йоан и книгата Откровение, окайвал живота на корумпираното духовенство, призовавал за покаяние, пророкувал, че идва нов Кир над планините, за да почне обновяването на Църквата.
През септември 1494 г. френският крал Шарл VIII напада Италия, завоювал Флоренция и изгонил Медичите. Мнозина приели това като знак, че пророчеството на Савонарола се сбъдва. Благодарение на своя авторитет Савонарола става символичен управник на града, тъй като е не-гражданин и монах, въвежда форма на демократична република, наречена Християнска и религиозна република. Издига патриотичния мит за Флоренция като новия Рим, гласувани са нови закони като „Закон за обжалване“, с който се ограничава дългогодишната практика за изгнание и смъртно наказание. Флорентинците били вдъхновени от идеята на Савонарола за премахването на „порока“ и били гласувани нови закони срещу прелюбодеянието, содомията (сексът между еднополови двойки), общественото пиянство и други морални нарушения. В книгата си „Принцът“ Николо Макиавели обаче представя Савонарола като некомпетентен, зле подготвен, нарича го „невъоръжен“ пророк за разлика от „Мойсей, Кир, Тезей и Ромул“. Папа Александър VI (1492–1503) приемал провежданите реформи, но бил разгневен, когато Флоренция отказала да се присъедини към Светата лига срещу френския нашественик като причината за това папата виждал в зловредното влияние на самообявилия се монах за пророк. Размяната на писма довела до задънена улица. Папата призовал монаха да се яви при него в Рим, но Савонарола под различен претекст, отказал. Последвало гневно и сурово решение – на 12 май 1497 г. Александър VI отлъчил Савонарола и заплашил флорентинците със забрана, ако продължават да го приютяват. Поради въвежданите сурови мерки на живот, а и поради обедняването, жителите на Флоренция се обявили срещу Савонарола, голяма тълпа нападнала Сан Марко…
Фра Джироламо и неговите помощници фра Доменико и фра Силвестро Маруфи били арестувани и задържани. При мъченията Савонарола признал, че е измислил своите пророчества и видения. На 23 май 1498 г. тримата монаси били изведени на Пиаца делла Синория и изправени пред трибунал от висши духовници и правителствени служители. Те били обявени за еретици и осъдени да умрат незабавно. Накарали ги да съблекат доминиканските си дрехи и облечени в бели ризи, те били обесени на издигнатите бесилки, а след това били запалени под тях подготвените клади и изгорени. За да не бъдат търсени реликви от поклонници, останките от изгорелите тела били хвърлени в р. Арно. След гибелта на тримата, монасите от Сан Марко въпреки цензурата и заплахата от изгнание, издигат в култ „тримата мъченици“ и почитат Савонарола като светец. Идеите на Савонарола намират прием от Мартин Лутер при Реформацията в Германия и Швейцария. През ХХ век са издадени над 30 тома проповеди и писания от Савонарола. Така че неговото виждане за християнството като за означаване на доброта, а не показване на богатството и разкоша, искането да очисти Римската църква от покварата съдържат остри социални идеи. Савонарола е силно набожен и фанатичен, но и новатор – с републиканските си възгледи той е смятал, че републиката във Флоренция ще донесе благоденствие, ако нейните граждани станат по-нравствени.
В музея на Сан Марко е запазен портрет на Савонарола от 1498 г., направен от художника Фра Бартоломео. Монахът е нарисуван в профил, покрит на главата с черна качулка, но ярко се открояват аскетичното лице с притиснати добре очертани устни, леко прегърбен нос, напомнящ клюн на хищна птица, взор, издаващ силна проницателност. Излъчва се нещо мрачно и демонично от този властен образ.
Проследявайки накратко тази странна за нас биография, можем да видим с какво тя е привлякла вниманието на Алеко Константинов. Въпреки заможния си произход – и до сега родният му дом е една от най-представителните сгради в Свищов, той е бил аристократ по дух, а не по богатство, моралната му чистота и светско възпитание, широката култура го издигат над неговото обкръжение. Освен това за изтънчената натура на писателя разпуснатите нрави никак не са били изкусителни. Явно в неговата семейна среда отрано е била наложена сурова мярка на морално поведение. Бащата се оженва, когато е на 42 година, а майка му е на 16, даже Пенчо Славейков твърди, че е била на 14. Алеко има три сестри: Елена, Веселина и Люба, тяхната съдба е доста нещастна. Годеникът на Елена я изоставя заради друга жена и тя се смята за опозорена, въпреки красотата си и предложенията за женитба, отхвърля всички свои нови кандидати. Затваря се, желаейки смъртта и така става, когато след силна простуда пневмонията й преминава в скоротечна туберкулоза. Умира без брак и най-малката сестра Люба. Веселина се омъжва, но след раждане новороденото умира, а самата тя скоро угасва. Всичко това не може да не е повлияло на свръхчувствителния брат и той не го крие.
Въпреки изпитанията обаче Алеко Константинов успява да надмогне унинието, да разкрие мощния си силен талант, да се нарече Щастливец и да се отдаде на политическите борби. Като прокурор, той се сблъсква с управниците-стамболовисти и се изправя срещу председателя на Народното събрание Захарий Стоянов, който иска от него да бъде осъден за оклеветяване на министър-председателя отговорния редактор на опозиционния в. „Народни права“ Г. Рибовски. Алеко обаче застава на страната на нарочения редактор и това му струва заеманата длъжност. Един вече наложил се сатирик се изправя срещу друг, който тепърва ще се изявява и печели известност. Доста по-късно Алеко порицава грубия вестникарски език на своя събрат, когато в „Бай Ганю журналист“ пресъздава журналистическите нрави и казва за Данко Харсъзина: „За псувни като бъде – остави го! Ще те изпсува тъй, че в бъбрека ще те смъдне. Мати маскара направя човека. Ама било право, било криво – окото му не мига. Страшен вагабонтин!“
Когато разгръщам повечето от нашите днешни вестници или гледам особено сутрешните блокове на нашите телевизии, неизбежно си представям екипа на бай Ганю. Неговата формула кратка и ясна, е жилава и здрава: „Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как!“ И още: „Нали е работа да омаскариш тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия!“ Не са изчезнали и тези, чиито първообрази са Гочоолу и Дочоолу, както Данко Харсъзина и Гуньо Адвокатина. И редактори и водещи, и канени гости, които като хвърковата чета прелитат от студио до студио, продължават линията на Алековия герой и продължават да питат като него: „Трябва и ние да клъвнем по нещо, току тъй на сухо патриотизъм – бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир?“
Привлечен в кръга „Весела България“ Алеко е слушал комичните разкази на своите другари, възмъжавайки той се сблъсква в грубите политически страсти, в съда наблюдава сцени, които трудно може да забрави. Така се е оформяла представата за един обобщаващ образ, който съчетава родното и чуждото, разкрива недостатъци и грешки, трупани с времето и проявяващи се с нова сила в една бурна следосвобожденска действителност. Думите на Васил, който разказва за „Бай Ганю в Русия“ намираме голяма част от истината за героя: „И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите… но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се е таила и се таи в сърцето на бая Ганя, но рядко – боже, колко рядко! – се проявява… Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя: като че ли някой ми внуши: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…“
Появяването на части от бъдещата книга в сп. „Мисъл“ несъмнено са окуражили писателя в неговия творчески замисъл. Успехът на „До Чикаго и назад“ също го е насърчавал, но великият сатирик е съзнавал, че е нужно да напише и издаде своите „невероятни разкази за един съвременен българин“. Не е случайно това, че на въпроса „Кой е най-хубавият момент в живота ви?“ той отговаря: „Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“. През 1895 г. софийският книжар Пенчо Спасов повярвал в Алеко и неговия ръкопис, вярно преценил стойността му, но се предоверил на читателите и издал книгата “Бай Ганю“ в завидния за онова време, а за днес, в тираж 6 000 копия. Но книгата не се харчила, загубата на вложените средства довела издателя до фалит. Нужно е било доста време, докато дойде истинската оценка и очаквания читател. Преди да си тръгне във фаталната вечер за София, писателят казал на своите любезни домакини: „Искам да четете „Бай Ганю“ в Пещера!
Алеко Константинов загива нелепо: той пътува със съпартиеца си от Демократическата партия Михаил Такев, който имал кръвен враг в с. Радилово – кметът Петър Минков, партизанин на управляващата Народна партия. Именно Минков организирал нападението срещу Такев, с който във файтона на път за Пазарджик е бил Алеко. Атентаторите стреляли в мрака и един от куршумите рикоширал от гюрука на файтона и ранил смъртоносно автора на „Бай Ганю“. Във файтона е бил и Васил Томов, чиновник от Пещера. Проклятието на куршумите висне и над Ботев, и над Яворов, то застига и Алеко – и тримата родени под знака на Козирога.
Агарянския ямурлук на бай Ганю отдавна е заменен с една белгийска мантия, тези, които ни управляват и нашите евродепутати се надпреварват да ни убеждават за постигнатите успехи, за признанията, които имаме зад граница, но зад целия този шумен маскарад на самохвалби сякаш се дочува властния непобедим глас на сатирика: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…“
доц. д-р Стефан КОЛАРОВ